— Какво правим ли? Ей го, скоро ще съмне, а бати ти Киро още не се е прибрал в къщи. Рекохме да не му е призляло нещо и да е паднал някъде из двора.
Илийчо беше един от бригадирите, които се случиха в клуба, когато Стоян Кралев нахока Джелебов, а след това и брат си.
— Че аз го видях привечер в партийния клуб. Дошъл беше да иска някакви бележки, ама партийният нещо го сяде.
— За какво?
— Ами за тези бележки, дето ги искаше за момчетата. Когато, каза, станеш кооператор, тогаз ще ги получиш.
— А какво му рече Киро?
— Нищо не му рече. Стана и си излезе.
Стрина Танка и синовете й се прибраха в къщи, а Илийчо и другият тръгнаха да обикалят по улиците. След няколко часа цялото село знаеше, че Киро Джелебов е изчезнал от дома си.
А в това време Киро Джелебов вървеше с един старец по някакво възвишение, осеяно с едри заоблени камъни и обрасло с чудновати дървета, храсти и цветя. Дърветата бяха отрупани с толкова много и толкова различни плодове, че не можеше да откъсне очи от тях, а благоуханието на цветята го изпълваше с блаженство. От двете страни на пътеката се спускаха игриви поточета, по полянките се разхождаха птици със златно оперение, долу в подножието блестеше река с бистросиня вода. Киро Джелебов оглеждаше това чудо невиждано и в същото време се опитваше да разпознае стареца. Поглеждаше го изкосо и му се струваше, че това е старият поп Енчо, наметнал сърмения си стихар, сякаш току-що е излязъл от богослужение. Но поп Енчо нямаше толкова бяла и разкошна коса, каквато се спускаше на леки вълни по раменете на този старец, освен това накуцваше с единия крак, беше разговорлив и не можеше да вървят толкова време заедно, без да му продума. Киро Джелебов се опитваше да го изпреди, за да види цялото му лице, но при всяко усилие да мине напред краката му опираха в някакво невидимо препятствие. Когато отново се опитваше да го разпознае, профилът на стареца се преобразяваше в профила на Стоян Кралев с леко изгърбен нос, твърд посивяващ мустак и издадена напред брадичка, изпод която се виждаше яката на шаячната му куртка. И склонът, по който се изкачваха, се променяше като лицето на стареца — ту гола поляна, осеяна с обли сиви камъни, ту пък някаква приказна градина. Когато стигнаха на върха на склона, Киро Джелебов разбра, че се намират в Канарата — запустяла местност с дълбоко сухо дере в края на землището. Погледна назад и видя, че сухата каменлива пътека бе осеяна с купчинки пъстри цветя във формата на човешки стъпки, и това бяха стъпките на стареца.
— Е, позна ли ме кой съм! — продума най-после старецът.
— Познах те! — каза изтръпнал от страх и възторг Киро Джелебов. — Ти си господ!
— Видиш ли как позна дядо си боже! — усмихна се старецът. — А дядо ти боже дойде при тебе да ти помогне. Да види какво ти има на душата.
Бяха застанали един срещу друг и Киро Джелебов можа да го погледне в лицето. Беловласо старческо лице, но необикновено, излъчващо сияние, което Киро Джелебов усещаше с душата си и душата му ликуваше, опиянена от някаква сладостна нега. Господ, господ, мислеше той и не знаеше как да изрази възторга и радостта си. Господ слязъл при мене, при никой човек не е слизал досега, само при мене.
— Вярваш ли в мене? — запита го господ.
— Вярвам, господи, вярвам! — отвърна Киро Джелебов и чу как гласът му отекна като ехо в каменната пустош.
— Сега ще видим тази работа — каза господ. Извади из широкия ръкав на мантията си голям нож и му го подаде. — Спасен ще бъдеш от всякакви страдания. Имотът ти ще бъде твой и от твоите ръце ще премине в ръцете на синовете и внуците ти. Но трябва да докажеш вярата си в мене.
Киро Джелебов пое ножа, погледна господ в очите и забеляза, че едното му око е синьо-зелено, влажно и гуреливо като очите на поп Енчо, а другото — тъмнокафяво и с остър блясък като очите на Стоян Кралев. И лицето му се бе превъплътило в две лица, едната половина в лицето на поп Енчо, другата — в лицето на Стоян Кралев.
— Ще я докажа, господи! — Като каза това, Киро Джелебов почувствува, че вътрешно е разколебан от странното превъплъщение на господа, но и респектиран от величието и всемогъществото му.
— Принеси го в жертва! — каза господ.
— Кого?
— Този! Първородния!
Киро Джелебов погледна встрани и видя тримата си сина, застанали един до друг в редица, дошли направо от нивата в работни дрехи, с усмихнати загорели лица. Пред тях лежеше голям дъбов пън, накълцан от стотици нарези с острието на брадвата, същият пън, на който зимно време сечеше дърва. Марчо се отдели от братята си, легна по гръб и сложи главата си върху пъна. Шията му се удължи, а жилите му изпъкнаха така, че по тях се виждаха отмерените удари на сърцето му.