— Не мога, той ми е най-милият! — извика Киро Джелебов.
— И аз не мога да те спася — каза господ. — Сам решавай!
— Заколи ме! Мене заколи, щом ти трябва един живот.
— Твоят живот не ми трябва — каза господ.
Киро Джелебов се уплаши да не би господ да го принуди да заколи сина си и с все сила захвърли ножа. Ножът проблесна във въздуха, падна върху един голям камък и издаде силен звук като камбана. След тези звуци последваха други, ясни и бързи, сякаш черковната камбана биеше на тревога. Станал е пожар, помисли той, поиска да тръгне към селото и видя, че се намира сред полето, заровен в земята до кръста, сам и безпомощен, ала не се запита защо се намира тук, нито пък се изплаши от самотата си. Разговорът с бога, който се повтори много пъти (трябваше да заколва ту най-големия, ту средния, ту най-малкия си син и за всекиго казваше, че му е най-мил), ставаше едновременно в Канарата сред голите сиви камъни и тук, в обрания бостан, където виждаше сред прегорелите ластуни дребни динчета, едни запазени цели, други напукани от презряване, трети премазани от шините на каруца. Слънцето грееше право в лицето му, той навеждаше глава да го закрие с периферията на сламената си шапка и тогава виждаше цялото поле пред себе си, блеснало от утринната роса, чуваше звъна на каруца, която препускаше по меките пътища. Мъчеше го жажда и дясната му ръка с часове се протягаше към едно динче, голямо колкото юмрук, нацепено от презряване, с червено месо и черни семки, главата му се отпускаше върху земята и той отново потъваше в сън или припадък.
Ударите на черковната камбана не бяха халюцинация. Рано сутринта съобщиха на Стоян Кралев за изчезването на Киро Джелебов и той нареди да се удари черковната камбана. При черквата се насъбра народ и Стоян Кралев помоли всички да проверят из дворищата и градините си, а после и по нивите. Изчезналият можеше да бъде убит и захвърлен в някой двор за прикриване на следите, можеше да е паднал някъде из полето от сърдечен удар, можеше и сам да е сложил край на живота си, тъй че хората надничаха със страх в потайните места по дворовете и градините си. На третия ден случайно го откри един младеж. Сутринта закъснял за нивата, минал напряко през землището и се натъкнал на него. Най-напред видял лопатата и мотиката, а на няколко метра от тях един заклан от кръста човек. Младежът така се изплашил от този отрязан на две труп, че хукнал обратно към селото и почнал да вика из улиците: „В Бараковия бостан има заклан от кръста човек!“ Не могъл да обясни кой е човекът и дори не се сетил, че може да е Киро Джелебов, когото търсеха от два дни, но всички бяха уверени, че е Киро Джелебов, и трагичната вест за смъртта му се разнесе из селото за по-малко от половин час.
Семейството на Киро Джелебов носеше вече траур, но когато съобщиха на стрина Танка, че са намерили трупа на мъжа й, тя, кой знае защо, не позволи на клисаря да удари черковната камбана. „Нека да го донесем в къщи, па тогаз.“ Не позволи и на синовете да участвуват в пренасянето на трупа му, за да не го видят обезобразен и да се разстроят. Изпрати да повикат леля й Ивана (същата, която бе изплела пуловери на синовете й), качиха се двете на каруцата и потеглиха към Бараковия бостан. Когато каруцата излезе в нивите, от различни страни се стекоха мъже и деца и тръгнаха след нея. Старата жена караше конете, а стрина Танка седеше зад нея и по целия път двете не си размениха нито дума. Скоро каруцата се отби от пътя и навлезе в бостана. Някъде към другия край стоеше човек и щом видя или чу каруцата, тръгна към нея, като потичваше и махаше с ръце. Идваше откъм слънцето, та не можеше да се познае кой е, не се чуваше и какво вика. Само стрина Танка, изглежда, го чу или се досети какво вика и скочи от каруцата в движение.
— Боже мили, боже! — извика тя, сключи ръце на гърдите си и за учудване на всички, които я наблюдаваха, в гласа й прозвучаха нотки на радост. — Ох, ох! — въздишаше тя, застанала с леко наведена напред глава, както въздиша човек, когато се освобождава от тежко бреме и изпитва болезнената сладост на това освобождаване. Онзи отсреща не тичаше вече, не махаше и не викаше и все още никой не можеше да го разпознае, а лицето на стрина Танка се озари от светло сияние, както в облачно време земята просветва, когато слънцето намери пролука през облаците. Още щом силуетът на човека се появи на другия край на нивата, тя като че бе отгатнала по движението на ръцете и по вървежа му, че иска да съобщи утешителна вест. И така излезе.