— Не е заклан, не е заклан! — извика човекът, като се приближи на петдесет крачки. — Заровен е до кръста и гледа, ама не приказва. — Беше дядо Пондьо. Живееше на края на селото и както обясни отпосле, младежът най-напред на него съобщил за заклания и той веднага дошъл да види с очите си каква е работата. — Не приказва, ама е жив. Тъкмо, викам си, да го откопая, и гледам…
Народът се втурна към другия край на нивата и след няколко минути започна откопаването на Киро Джелебов. Той лежеше по гърди, отпуснал глава върху ръцете си, както човек отпуска глава върху възглавницата в тежък сън, лицето му бе опънато в мъртвешко-жълта сухота, само клепките му се разтваряха от време на време и в очните му ябълки проблясваше влага. След няколко дни (а и години след това), когато щеше да дойде на себе си, щеше да се опита да си обясни състоянието, в което бе изпаднал, и щеше да си спомни само образа на жена си, размазан и разглобен на цветни петна; как въпреки това го разпознаваше добре, изпитваше желание да й каже нещо, а не можеше да го направи; как усещаше тишината около себе си и в тази тишина се чуваше само лекото хрускане на лопатата в пръстта; как тялото му се освобождаваше от тежка скованост и се понасяше към главите на конете, а след това над каруцата, и всичко това в невероятна смесица от цветове, гласове, хора и предмети, неясно и мъчително, и в същото време познато и близко. Изпитваше още и силно чувство на срам за себе си, особено пред синовете си, че бе допуснал да загуби волята и разсъдъка си и за да не помислят, че е душевно болен, често намираше повод да се шегува със себе си: „Ама я направих и аз една, момчета, като кучето на нивата. Халтав човек излязох, та сега да има на кого да се смеят хората!“
Синовете му смятаха, че опитът му за самоубийство не е следствие на душевно заболяване, а на моментна нервна възбуда, изразена така силно, защото години наред бе отстоявал на бурните събития в селото с пословична сдържаност. Те отдавна бяха разбрали, че баща им е болезнено честолюбив и от честолюбие говори едва ли не като комунист за необходимостта от отнемането на частната собственост, за да се види, че разбира времето не по-зле от другите, а всъщност прикрива кръвната си и беззаветна привързаност към своята собственост. Вътрешно те бяха се отказали от тази собственост и в това се криеше зародишът на едно мълчаливо противоречие с баща им, наложено от неумолимата действителност, която те познаваха и разбираха вече по-добре от него. Никога нямаше да го проявят открито поради вроденото си благоговение и синовен дълг към него, а сега вече и поради безпримерната му готовност да се жертвува заради тях, както нямаше и да му намекнат, че тъкмо със саможертвата си той опропастява бъдещето им. Така те живееха в дълбоко законспирирана двойственост, страхувайки се да не би баща им да я усети и отново да изгуби душевното си равновесие. От своя страна Киро Джелебов също съзнаваше, че погубва бъдещето на синовете си, и често казваше, че сега вече няма как, трябва да стане кооператор, ако го поканят, но нито той отиваше да подаде молба за членство, нито пък от стопанството идваха да го поканят. След опита му за самоубийство ръководителите не смееха да го безпокоят, а и Стоян Кралев бе заповядал да го оставят „на доизживяване“, като, разбира се, не даде на синовете му свидетелства за благонадеждност.
Киро Джелебов се възстанови напълно след две седмици, като човек, прекарал около шестдесет часа в гипс от кръста надолу, и тръгна на работа със синовете си. Както винаги тримата излизаха преди изгрев на полето и се завръщаха по тъмно, ала не изпитваха предишната сладост от труда. Над семейството тегнеше неизвестност и никой не смееше да я сподели, при това имотът им бе останал наполовина и полската работа свърши много скоро. Обраха царевицата, изораха, засяха есенниците и се прибраха в село. Каквато работа имаше из двора, свършиха и нея, и повече нямаше какво да правят. Дойдоха и есенните дъждове. Проточиха се скучни дни, улиците набъбнаха от кал, селото се прибра на сушина. Тримата мъже лягаха и ставаха рано по навик и през целия ден се въртяха из къщи с празни ръце.
През ноември дъждовете престанаха и Марчо замина за София. Искал да опита дали не може да запише семестъра по някакъв начин без бележка за благонадеждност, познавал студенти, които следвали без такава бележка. Ако не успее, ще се върне за празниците. След десетина дни получиха писмо от него. Пишеше, че се настанил в старата квартира, посещавал лекциите и се надявал някой от професорите да му помогне. След около седмица се получи още едно писмо. Молеше баща си да не му изпраща пари. Лекциите в този семестър били повторение на лекциите от предишните три години, длъжен бил да ги посещава само два пъти в седмицата, а през останалото време работел в едно учреждение и получавал заплата. „Пък и няма какво да правя на село до пролетта, двама работници там са достатъчни“ — пишеше Марчо между другото. Но Киро Джелебов се спря на това изречение, прочете го няколко пъти и даде писмото на Аньо и той да го прочете.