— Какво иска да каже брат ти?
— Ами какво! — каза Аньо. — Както го разбирам, иска да каже, че ако не може да уреди следването си, ще работи като чиновник, за да не си губи времето.
— Е, то тъй…
Киро Джелебов разбра много добре за какво намеква Марчо и все пак поиска да чуе мнението на по-малкия си син, за да се увери напълно. Марчо се обаждаше редовно на всеки десет дни, но за следването си не споменаваше нищо, макар че баща му го питаше за това във всяко писмо. И така до първия ден на пролетта. Бяха обядвали и когато стрина Танка разтреби масата, Киро Джелебов каза на сина си:
— Момче, дай лист, дай и мастилница! Дойде време баба Меца да поиграе и в нашия двор.
Стрина Танка, както бе тръгнала към вратата, спря за миг и излезе от стаята. Лицето й пламна, но тя дори не се обърна към мъжа си, за да му покаже, че не отдава значение на онова, което той е решил да направи. Аньо отдавна бе очаквал този момент, но и той се държеше така, като че баща му щеше да извърши нещо съвсем обикновено. Сложи листа и мастилницата на масата и започна да се шегува.
— Тате, нека аз да напиша молбата. Виждам, че ръцете ти треперят, да не вземеш като миналия път да катурнеш мастилницата върху листа.
— Искаш да речеш, да не ме хванат пак дяволите и да тръгна жив да се заравям в земята — засмя се Киро Джелебов, — няма да стане тая работа. Имотът ни и без туй е вече в текезесето от година насам, а с тези чужди трийсет декара няма да прокопсаме. Миналия път катурнах мастилницата, защото бях обиден. Онзи мискинин Стоян Кралев ми тегли една пред сума ти народ, та чак пред очите ми притъмня. Е, то се знае, не само заради псувнята обърках пусулата. Каквото и да ви разправям, няма да ме разберете. Затова не съм приказвал с вас много-много за тези работи. Колкото и да милеете за имота, той не е в кръвта ви. Очите ви са обърнати на другаде, на друго се надявате. Приказвали сме, че откак свят светува, за пръв път частната собственост става обща. Не, имало е такова време, когато хората са живеели в първобитнообщинен строй. Нали така го казвахте с брат си? Само че то е било преди милион години и все едно че не е било. Та за пръв път човек трябва да се откаже от своето. Да бъдат всички равни, да станат добри. От дълго време си мисля какво общо може да има равенството с доброто. Има бедни и добри хора. Има и богати, а лоши. Значи доброто не зависи от това кой колко ризи има на гърба си, а от нещо друго. Отсега нататък ще заповядат на хората да станат равни, ще им заповядат, значи, да станат и добри. Дано пък станат! И друго си мисля. Кое е добро за човека и дали добрият човек е кадърен и полезен за другите. Ето за такива работи си мисля и се заплитам като петел в кълчища, не ми стига пипето да ги проумея. Както и да е, вземай перодръжката и пиши! Няма вече място за отстъпление, тъй че — напред. Кучето скача според тоягата.
Ето какво писа Аньо на брат си седмица по-късно:
„Днес предадохме конете, воловете и овцете в общите обори. Тати е назначен за бригадир на животновъдната бригада. Началник от първия ден. Поздравявам го, подсмихва се и казва, че ако му върви все така, догодина и председател на стопанството може да стане. Преди да отнесе молбата за членство, накара мама да излее един котел вода отпреде му, мама го пустоса, той сам изля котела с водата и тръгна към канцеларията на стопанството. Трябваше да го чуеш как се шегува с всичко и със себе си, как се разфилософствува, преди да стане кооператор. Говореше за история на обществата, за библейските легенди и за много други неща. Когато се видим, ще ти разкажа за всичко по-подробно, а сега ще отбележа само, че досега не сме познавали баща си добре. Подозирам, че всичко, за което сме говорили аз, ти и Димчо в негово присъствие, той го е попивал, както децата попиват онова, което слушат от възрастните. Подозирам го още, че тайно е попрочитал от нашите книги и учебници. Безпокоя се, че този «интелектуален» изблик, както и желанието му да се шегува както никога досега, може да се дължи на силна душевна възбуда, която се опитва да прикрива. Затова гледам да се навъртам все около него. Завчера свикаха събрание за приемане на нови членове. Оказа се, че всичките двайсетина семейства, които стояха вън от стопанството, щом научили, че тати става кооператор, веднага подали молби да ги приемат и тях. И аз бях на събранието, само че отвън. Близо час се въртях около читалищния салон и щом свърши събранието, изпреварих тати и влязох в къщи преди него. Исках да го видя как изглежда и какво ще каже. Седнахме да вечеряме, приказвахме за разни неща, за текезесето — нито дума. Чак когато се нахранихме, каза на мама, че от утре нататък ще отиваме на общата нива с песен и с песен ще се връщаме.