Сега е точно полунощ, а той все още не спи, чете си библията. От известно време пак започна да я чете всяка вечер. Гледам — поставил парче вестник там, където се разказва за някой си Йов. Не зная дали си опитвал да четеш библията, аз съм опитвал и главата веднага ме заболява. Чудя се как тати чете с часове тези досадни и глупави библейски истории и много от тях даже знае наизуст. Чувам го как ходи още из стаята, излиза на двора и се връща. Не смея да легна, преди да е заспал, вярвам, че и мама не спи. Малко ни е страх за него. Днес, като откарвахме добитъка в стопанството, пак се шегуваше. Казваше, че човек, щом може да живее без родители и братя, като нищо ще живее и без добитъка си. То май и на мен ми е мъчно. Дворът ми се вижда празен. Друга вечер, както знаеш, я овца ще изблее, я кон ще изцвили, а сега тихо, само кучето излайва. Но стана, каквото трябваше да стане, и за нашето следване вече няма проблеми. Ако чиновничеството там ти е омръзнало, зарежи го, ела на село да направим по някой трудоден и главно да окуражаваме тати, а наесен отново в университета. Пиши на тати веднага, ще го зарадваш и успокоиш. Няма да е лошо да си вземеш отпуск и да си дойдеш. Ела си, сега всички трябва да стоим около тати.“
Марчо се обади в началото на май от Западна Германия. Пишеше, че го изпратили там от службата в командировка за един месец и още първия ден се запознал с едно много симпатично момиче. Сближили се и момичето го поканило у тях на гости. Ходел у тях почти всеки ден. Бащата на момичето бил комунист, прекарал няколко години във фашистки концлагер, искал на всяка цена да изпрати дъщеря си в България да учи руска филология. Веднъж момичето му предложило да се сгодят и той, нямало как, съгласил се. По тамошния обичай, разбира се, годежът не е обвързващ, както у нас. Там младеж и девойка, които дружат, макар и седмица, се обявяват за годеници, тъй че неговият годеж е почти формален. Ако момичето дойде да учи в София, може да сключат брак, но само при условие че се съгласи да живее в България. И т.н.
Писмото донесе съседът им, който бе ходил в града до пощата. Служителката, тяхната роднина, вероятно се бе смутила от марките и печатите на капиталистическата страна, откъдето идваше писмото, и за всеки случай бе го сложила в прост нашенски плик, за да не го видят хората в село. Отвори го Аньо и още като го прочете, разбра, че всичко в него е съшито с бели конци, за да се заблудят временно властите и така да се позабави и омекоти ударът върху семейството им. По силата на някакво странно, необяснимо предчувствие той нито за миг не се усъмни, че брат му е направил отчаяна и безвъзвратна крачка, която щеше да се окаже съдбоносна за него и за цялото им семейство. Не можеше да си обясни само как и по какви пътища бе емигрирал, дали бе го направил в пристъп на отчаяние, както баща му бе направил опит за самоубийство, или бе обмислил всичко отнапред. За да се увери напълно в бягството му, още на другия ден писа на хазайката му в София и тя му отговори, че „другарят Марко Джелебов е напуснал квартирата преди месец, а дотогава не е работил в учреждение, а на някакъв строеж като общ работник“. Сега ролите им се размениха. Както баща му си даваше вид, че с влизането в стопанството нищо особено не се е случило в живота му, така Аньо се опитваше да прикрива бягството на брат си, и то по същия начин, с шеги и измислени историйки от личния му живот.
Киро Джелебов не допускаше за нищо на света синът му да го излъже за каквото и да е, не познаваше, изглежда, добре и политическата обстановка по онова време, та повярва в задграничната командировка и остана повече доволен, отколкото обезпокоен. („Тукашните не му дават едно просто свидетелство за благонадеждност, а хората от София са го изпратили чак в Германия по държавна работа!“) Но годежът с далечното и незнайно момиче му се видя наивна и лекомислена работа.
— Тамошните обичаи може и да са по-други от нашите — разсъждаваше той, — но все пак годеж е това. Щом си се сгодил за едно момиче, ще трябва да го доведеш в къщата си или да останеш при него. Иначе как ще си вземеш шапката и ще си отидеш?