— Марчо има опит в тия работи, не му е за пръв път — каза Аньо. — Той е любовчия.
— Как тъй любовчия?
Киро Джелебов не познаваше личния живот на синовете си, защото растяха и възмъжаваха далече от него, но винаги си мислеше, че въпреки съблазните на градската среда те ще живеят целомъдрено като връстниците си на село. Колкото повече наближаваше времето Марчо да завърши университета, толкова по-често разговаряха с жена си за неговото задомяване, гадаеха кога и за каква жена ще се ожени и вярваха, че когато си намери момиче, ще ги извести и както му е редът, ще поиска благословията им. Така по селски си представяха женитбата на синовете си и не допускаха, че докато се учат, могат да се занимават с „женски работи“, тайно от тях да се годяват и разгодяват. Ето защо Киро Джелебов се почувствува някак оскърбен от „любовчийството“ на Марчо.
— Ами имаше си много приятелки. Кара с една до едно време, зарязва я, после се хваща с друга. Като му се навират сами в ръцете!
— Я виж ти с какви жени се е събирал! Че и тази там, германката, сама трябва да се е навряла в ръцете му.
— Не зная, но съм сигурен, че ще я зареже и ще се завърне сам. Той не се връзва така лесно.
— Хм!… Дано да е така! Иди утре в града до пощата да видиш дали няма писмо от него.
— Защо ще ни пише друго писмо? Командировката му свършва след две седмици, ще се обади от София. Но щом настояваш, ще отида.
Разговорите им за годежа на Марчо започваха и свършваха по един и същи начин и Аньо се учудваше, че баща му, иначе прозорлив човек, не го забелязва и продължава да вярва на писмото, макар че изпитваше все по-тежко огорчение от лекомислието на Марчо. Според него този годеж бе измяна към досегашната семейна традиция за взаимно доверие и разбирателство по всички въпроси. За пръв път, и може би защото бе за пръв път, един от членовете на семейството бе предприел нещо толкова важно „на сама глава“ и това го изпълваше със смут и тревога за бъдещето. И макар да осъждаше Марчовото „любовчийство“, единствената му надежда бе в него — щом не си поплюва много-много с момите (братята си знаят тайните!), ще й каже едно видерзеен, и толкоз.
Аньо бе уверен, че бягството на брат му ще стане известно много скоро, най-късно след месец, когато съответните органи изчакат да мине срокът за „командировката“ му, но продължаваше да поддържа илюзията на родителите си, като се опитваше да ги подготви малко по малко за страшната истина. Марчо писа второ писмо, в което съобщаваше, че след годежа ще трябва да последва брак в най-скоро време. Момичето било добро и хубаво, обикнал го и съвестта му не позволявала да го остави „с пръст в устата“, още повече че въпросът със следването й в София е вече решен. След брака, естествено, ще трябва да „поостане около месец“ там, за което своевременно е уведомил и получил разрешение от службата си. И това писмо нямаше адрес. Аньо го скри и така пося в семейството още една лъжа, по-зловеща и гибелна от всяка друга лъжа, защото измамваше една свята родителска надежда. Ако баща му не бе погледнал така наивно на работата, а покрай него и майка му („Каквото рече Киро!“), всички заедно щяха да понесат бедата и за него щеше да бъде някак по-леко. Но тук неминуемо му се натрапваше въпросът: „Ами ако тати се досеща за бягството на Марчо и играе ролята на наивен заради всички нас? Ако е приел вече удара и сърцето му плаче, а той се усмихва, за да ни предпази от тежкото сътресение? Той вече доказа, че е способен на такава върховна саможертва заради нас. Но как да разбера, че е застанал вече лице с лице срещу неизбежното, и как ще реагира, когато то стане известно на всички?“
Тези дни бяха едни от най-тежките, ако не и най-тежките в живота му. Отначало като че го занимаваше повече „техническата“ страна на бягството, напрягаше въображението си да си представи как и откъде е минал границата брат му, с какви документи е пътувал, къде и как живее сега, с една дума, имаше чувството, че е започнал да чете приключенски роман, мъчителен и все пак увлекателен роман. Но колкото повече мислеше за последиците от бягството, толкова по-силни и противоречиви чувства разкъсваха душата му, толкова по-безизходно му се виждаше бъдещето. Особено много се измъчваше от загадката за собственото си предчувствие — как още в първия миг бе повярвал в бягството на брат си, без да има някакви преки доказателства. Каква неведома сила бе му внушила да го повярва така безрезервно? Дали не бе го подозирал отпреди, когато се зароди конфликтът между семейството им и ръководителите на селото? Или бе подозирал самия себе си, че е способен да избяга, ако обстоятелствата му помогнат, както са помогнали на Марчо? „Не, за нищо на света не бих се решил да оставя родителите и братята си — мислеше той и го мислеше честно и искрено пред себе си. — Може да е от малодушие, но все едно, не бих се решил, каквото и да ми се случи в живота. А как се е решил Марчо на тази съдбоносна крачка, уравновесеният, добрият, разумният Марчо, който отмерваше всяка своя дума, всяко свое намерение! Как не му е било мъчно за нас, как ни е отписал завинаги, завинаги от сърцето си, като да сме мъртви?“ Това именно го измъчваше най-жестоко — как и защо Марчо, кръвен брат и син, бе си избрал различна съдба от тяхната, пълна с неизвестности, с тъга и самота, и може би с доживотни страдания. Дали бе изпаднал в умопомрачение, или съзнателно се е решил на вечно изгнание?