Аньо непрекъснато търсеше и не намираше в паметта си случаи, когато брат му, макар само с дума или намек, да е изразявал намерение за бягство от България. Наистина през последните години семейството им живееше в тревога и оскъдица, трябваше да „цепят косъма“, за да учат, но дори в най-тежките дни, дори когато ги лишиха от правото да продължат в университета, Марчо не възропта с особена страст срещу Стоян Кралев, нито срещу партийните порядки изобщо. Беше недоволен, разбира се, но не и обезнадежден. „Трябваше досега да убедим тати да влезе в стопанството — казваше той. — Колкото и да му е тежко да го направи, няма друг изход. А ние все някак щяхме да изкараме по студентски. Но ще дочакаме, след година тати ще е вече кооператор.“ Аньо си спомняше от съвместния живот с брат си само взаимно доверие, топлота и обич както между тях двамата, така и между всички от семейството. Спомняше си как с опита си за самоубийство заради тях (уверени бяха в това) баща им ги покърти до дън-душа и ги спои в кръвно единство като никога дотогава, трагичната му самообреченост като че им вдъхна сили и увереност да преодоляват рамо до рамо всички превратности по пътя си. Но Марчо разкъса и оскверни това заветно единство. Затвори очи и се хвърли в бездната на неизвестното. Защо? От слабост, от егоизъм или от авантюризъм?
Аньо с ужас съзнаваше, че в сърцето му все по-упорито се прокрадва неприятно и лошо чувство към брат му. „Ужасно е, че го съдя, мислеше той, като се измъчваше от това чувство, за да се реши на тази крайност, трябва да е имал непреодолими причини, които аз не зная. Не бива да го съдя, не бива, това е подло от моя страна, това е равно на братоубийство!“ Но го съдеше въпреки волята си. Състраданието му към Марчо отстъпваше място на съмнение и упреци към него, докато започна и да го обвинява. Каквито и да са били подбудите за бягството му, мислеше той, всъщност то е егоизъм, жестокост и предателство. Той познава политическата обстановка у нас и много добре е знаел какви последици ще има за семейството ни бягството му в капиталистическа страна. Трябваше да сподели по братски общата ни участ, а тя не щеше да е толкова страшна. „Ето, тати влезе в стопанството и само след няколко месеца отново щяхме да учим в университета. Само след няколко месеца! Сега вече аз и Димчо никога няма да продължим образованието си и кой знае по какви пътища ще ни тласне съдбата. Не е ли егоизъм да се спасяваш с бягство за сметка на четирима души, и то твои кръвни братя и родители? И дали ще се спасиш? Дали няма да те сполети нелепа смърт по чуждите земи и да причиниш още по-голямо страдание на своите.“
Късно следобед през всеки два дни се чуваше тръбата на пощенския раздавач. По това време Аньо биваше на полето и копаеше царевица с петдесетина жени и момичета на кооперативната нива. Дрезгавият звук на тръбата долиташе откъм селото като самотна, уморена от жегата птица, момичетата се изправяха с мотики в ръце и казваха в един глас: „Пощаджията дойде.“ Разкрякваха се като свраки, питаха се коя от кого чака писмо, задяваха се, смееха се простодушно и глупаво. Аньо знаеше, че няма да получи очакваното писмо, а всеки път очакваше да свирне тръбата на пощенския раздавач. Сърцето му се свиваше от униние и самота, ненавиждаше капналите от умора женици за наивните им разговори и шеги, животът му изглеждаше повече от всякога скучен, тъп и безсмислен, изпитваше диво желание да избяга накъдето му видят очите и никога да не се завърне. Работеше по-усърдно от другите, работеше с отчаяна ярост, но вечер до късно не можеше да заспи, мислеше за брат си, мислеше и за момичето, от което дълго време не бе получил писмо. Казваше се Слава, бяха в един курс, седяха един до друг, живееха на една и съща улица през няколко къщи. Сближиха се още първите дни на учебната година, защото отиваха и се връщаха заедно от университета. Колегите им още от самото начало започнаха да гледат на тях като на влюбени. Аньо се смущаваше от недвусмислените им намеци, а тя се държеше така, като че не ги чуваше или не искаше да ги чува. Седеше до Аньо по време на лекциите или се намираше все около него като при роднина или приятел от детството. Всъщност съседството и отношението на колегите им към тях ги сближиха. Ако се случеше Слава да отсъствува от лекции, питаха Аньо за нея и обратно. И хазайката на Аньо намираше поводи да му казва, че със Слава са лика и прилика и Славините родители „много го харесват“. Бащата на Слава бе дърводелец и работеше в корабостроителницата, а майка й — домакиня. Имаха спретната тухлена къща на кат и половина с асма отпред, а под асмата циментова площадка с маса и столове. Веднъж Слава и Аньо разговаряха пред вратата и баща й ги завари. Щом го видя, Аньо каза довиждане и си тръгна, но бащата съвсем свойски викна след него: