Выбрать главу

— Момко, защо бягаш?

— А, не… моля ви се!

— Запознайте се! — каза Слава. — Татко, това е моят колега Аньо.

— Зная го, нали сме комшии. Ха влезте, де!

Есента бе още топла, седнаха под асмата, след малко дойде при тях и майката. И тя познаваше Аньо отдавна, защото постоянно го виждаше с дъщеря си на отиване и връщане от лекции, та и тя го поздрави също така свойски, едва ли не като постоянен гост на семейството. Бащата разказа за някакво произшествие в корабостроителницата, после заговориха с майката за домашни работи, а Слава и Аньо за своите студентски работи. Аньо бе стеснителен и макар че отсега нататък често се отбиваше при Слава, никога не успя да се отпусне пред нейните родители. Смущаваше се от тях и се страхуваше, че ако узнаят за чувствата му към Слава, ще се обидят именно защото се отнасяха с него като с доверено лице на семейството и той не смееше да злоупотреби с доверието им. По същата причина се смущаваше и от Слава и не се решаваше дори да й намекне за чувствата си. Тя също се държеше просто и непринудено с него, като че го имаше за доверен приятел, и когато му искаше някаква малка услуга, казваше: „Нали си ми другарче — кавалерче?“ — както снизходително говорят на комшийските хлапаци какичките, когато са свързани интимно с друг мъж. В същото време Аньо бе уверен, че тя няма интимен приятел, ако пък го има, не живее във Варна и се завръща отнякъде през ваканциите. Това последно обстоятелство страшно го измъчваше и го караше да страда от мнителност и ревност. Наблюдаваше я много предпазливо и откриваше, че понякога е много разсеяна, особено по време на лекции. Докато той старателно си водеше записки по всички предмети, тя седеше унесена, загледана встрани от себе си и като че замечтана. Ей, къде си, питаше я шепнешком той, а тя го докосваше по особен начин с лакът, и ласкаво, и сърдито: „Остави ме!“ Но ако има приятел, който учи или работи в друг град, питаше се Аньо, защо ще излиза само с мен, нали ще се компрометира пред него, макар само и за това, че ме използва за „кавалерче“, за да не ходи сама из града?

Аньо бе влюбен, но влюбен по джелебовски, гордо, всеотдайно и срамежливо. Знаеше, че в такива случаи кавалерът пръв трябва да открие чувствата си на дамата, но и гордостта му не бе по-малка от любовта. Ако Слава се изненадаше от изповедта му, дори само да кажеше, че „ще си помисли“, той трябваше да избяга от нея веднага и завинаги, нямаше да понесе едно приятелство изобщо. Или всичко, или нищо. А между другото ходеха вече заедно и на кино. Тя сама го канеше „да я придружава“, защото не й било удобно да ходи сама. Веднъж (беше след коледната ваканция) гледаха някакъв филм за войната и при една сцена на жестокост Слава напипа ръката му и я стисна в дланта си. Аньо сложи другата си ръка върху нейната: „Не бой се!“ Епизодите на екрана следваха спокойни и весели, страшни и мъчителни, и Славината ръка остана в неговите ръце до края на филма. Навън бе студено, духаше пронизваш февруарски вятър, тротоарите бяха замръзнали като пързалки. Славините ръкавици бяха съвсем тънки, тя държеше ръцете си в джобовете на мантото и при подхлъзване не можеше да пази равновесие. Аньо я хвана под ръка, за да я предпази от падане, и така вървяха до пътната врата. Още два пъти времето се случи много студено, когато ходиха на кино, и двата пъти се прибраха под ръка.

В началото на юли започнаха да ходят и на плажа по няколко пъти в седмицата. Слава си носеше от къщи парче бял плат, Аньо забиваше в пясъка четири колчета, опъваше платното и така приготвяше сенник. По това време започваше сесията, двамата лягаха един до друг под сенника и преговаряха прочетеното през нощта. На час — час и половина си даваха почивка, изтичваха по пясъка и се гмуркаха във водата. После отново пъхваха глави под сенника и се залавяха със записките, препитваха се, уясняваха си някои въпроси и ето че сесията мина благополучно — двамата взеха всичките си изпити. На следващия ден Аньо трябваше да си замине за село. Живееше у хазаите си на пълен пансион и нямаше много багаж. Събра го в един мукавен куфар, сбогува се с хазаите и тръгна към гарата. На ъгъла го чакаше Слава с букет цветя, облечена празнично и усмихната. Вървяха бавно и разговаряха за отминалите изпити, за лятната ваканция и за есента, когато отново ще ходят заедно на лекции. Аньо купи сладолед, седнаха в градинката пред гарата и почнаха да отблизват като деца от фунийките.