— Ще ми пишеш ли? — Аньо от сутринта мислеше за това и най-после се реши да я запита.
— Ами да! А ти ще ми пишеш ли? — каза Слава и се засмя на наивния си въпрос.
— Разбира се, че ще ти пиша. Само че ти ще ходиш на плажа и няма да имаш време да четеш писмата ми — каза Аньо, като многозначително разтегна думата „ходиш“.
— Май че няма да ходя (Слава още по-отчетливо произнесе тази дума), защото мама заминава за цял месец на минерални бани и всичко в къщи остава на моите ръце. — Тя погледна часовника на гарата и стана — Ще закъснееш, остават десет минути.
Аньо внесе куфара си във вагона и слезе при нея на перона. Тя му подаде букета с лявата си ръка, а дясната за сбогом, така че букетът остана между тях. Стояха, хванати за ръце, до втория звънец. Аньо се качи във вагона и се надвеси през прозореца.
— На добър път и пиши ми, моля ти се! — каза Слава, подаде му пак ръка и заплака. Сълзите й рукнаха изведнъж и обляха лицето й. — Ох, каква съм! — говореше тя и лицето й се гърчеше смешно от спазмите на плача.
— Не плачи! — на Аньо му се стори, че тази е най-нежната дума, която бе й казал, откак се познаваха. Ще ти пиша още утре.
Влакът потегли. Слава вървеше редом с вагона и стискаше ръката му.
— Пусни се! — извика кондукторът от стъпалото на вагона.
„Защо заплака тя тогава?“ — питаше се Аньо и си отговаряше: „От каприз, не, от «угризение». Знаела е предварително, че ще трябва да скъса с мене, и ето ти, значи, няколко крокодилски сълзи, ето ти няколко думички за утешение, да не речеш, че съм някоя лекомислена и неблагодарна госпожица! Защото и писъмцата й бяха писани само за мое утешение: как си, кога ще си дойдеш, не ти ли е скучно на село. Да, на другарчето кавалерче трябва да се даде захарна пръчица, за да не се сърди, че какичката си има вече истински кавалер. И той е при нея сега, завърнал се е отнякъде за лятото и може би ще остане завинаги при нея. Всичко е било преструвка, запълване на празното време, а аз съм вярвал, че съм единственият в живота й. И добре поне, че не паднах на колене пред нея да й прося любов. Как ли е щяла да ми се надсмива в себе си, как ли е щяла да си криви коварната душица! И все пак добре направи, че престана да ми пише, все пак честно е от нейна страна, че престана да ме лъже!“
Аньо изпитваше удоволствие да се ожесточава към момичето и най-вече към себе си, задето се бе поддал на измама. В самотата на нощите повече от всякога страдаше гордостта му и той мразеше момичето, заклеваше се, че ако някога някак си се срещнат и тя се опита да му заговори, ще й обърне гръб с цялото презрение, на което е способен, а може би и ще я нагруби. Но когато размахваше мотиката, кажи-речи, сам мъж сред десетки жени (и това му се струваше унизително), спомените се натрапваха и издевателствуваха над съзнанието му с такива ярки подробности, каквито никога като че не бе забелязвал. По обяд жегата ставаше непоносима, не подухваше ветрец, въздухът трептеше като нажежен. След обяда жените налягваха една до друга на сянка под крушата, гълчаха известно време и заспиваха като заклани със свлечени забрадки, вмирисани на пот, с измърсени крака и попукани пети. Аньо лягаше по корем далече от тях, направо върху сухите буци, прогизнал от пот, с разкършени кости и пламнала глава. Подлагаше ръце под бузата си и се опитваше да подремне, но земята гореше под него като жарава, едри зелени мухи налитаха отгоре му като на мърша и го пробождаха през ризата, по ръцете и краката му пълзяха мравки с тънки, прищипнати в кръста телца и огромни глави, на педя от очите му лазеха всевъзможни насекоми. И може би поради непоносимата жега Аньо съвсем не можеше да се съпротивлява на спомените, те го пренасяха на плажа пред Казиното, под белия сенник, където точно по това време четяха със Слава за изпити. И двамата не умееха да плуват и тя все молеше Аньо да я придържа с ръце, за да плува по гръб. Цапаше като дете и щом глътнеше вода или лицето й се потопеше във водата, инстинктивно се хващаше за него като удавница и викаше: „Ще ме удавиш!“ Тялото й плътно се увиваше около неговото и той усещаше с кожата си хлъзгавата и хладна ласка на нейната кожа, струваше му се, че сините й зеници се разширяват не толкова от безпокойство, колкото от желание за игра, за да го усеща по-плътно до себе си, което само във водата можеше да си позволи. Той умееше само да се гмурка на по-плиткото с отворени очи и го правеше, когато тя гледаше някъде настрани, за да я изненада и хване за краката. Тези гмуркания продължаваха само мигове, докато можеше да издържи без въздух, но ги правеше с удоволствие, защото се озоваваше в друг, причудлив свят. Лъчите на слънцето се пречупваха през водата в нежни фантастични багри и правеха златисти кръгчета по пясъка, където се люлееха тънки резедави тревици, окичени с пъстри микроскопични мидички, пробягваха уплашени малки рачета и най-после се появяваше нейното тяло, разлято в прозрачна розовина, недействително и тъй реално и възмечтано, че Аньо извикваше с всичкия въздух, който имаше в гърдите си: