— Стига, стига вече! — прекъсна го Киро Джелебов.
Още щом заговори Аньо, той се дръпна назад към облегалката на стола, сякаш нещо го блъсна в гърдите, слушаше и не откъсваше очи от него. Стрина Танка, както се бе навела над огнището и бъркаше в цвъртящия тиган, извика: „Божке ле, мили!“ и също прикова очи в сина си, без да помръдне през цялото време. „Какво правя аз — мислеше Аньо, — та нали до тази минута исках да ги пощадя, да ги въведа в работата постепенно, да ги подготвя за най-лошото. Трябваше да разтягам Марчовата версия до невероятни размери дори когато тя щеше да се отрече с неопровержими факти, трябваше да се кълна, че това не е и не може да бъде истина, станало е някакво недоразумение, нашият брат и син никога няма да избяга в чужбина, никога няма да опетни името си, да опозори близките си и да ги хвърли в немилост. А какво говоря сега и защо го говоря? Ето, те са вкаменени от шока, по лицата им няма капка кръв, те са почти убити и аз ги доубивам.“ Но в същото време Аньо изпитваше диво желание да им каже цялата истина както я виждаше той, да ги лиши от последната надежда, да плюе на всякакви синовни добродетели. И правеше това, като съзнаваше съвсем ясно, че не бива да го прави.
— Още две думи и спирам — каза той. — Момичето, за което се е сгодил Марчо, не е момиче, а чуждата страна, за която се е „сгодил“. Така трябва да се разбира. („И защо съчинявам разни метафори, защо не спра и не кажа, че говоря така от нерви, от умора, от скука!“) Скоро ще се ожени за момичето, ще си има семейство. Иска да каже, че остава завинаги в Германия. Получих от него второ писмо, в което пише, че скоро ще сключи брак и ще „поостане там“. Не ви прочетох писмото, за да не ви тревожа. То е горе в стаята, в чекмеджето на масата. Но има и друго. Дали нашият Марчо не е завербуван агент на някое чуждо разузнаване? („Ето това не биваше да го казвам, защото е чиста измислица, която ми хрумна в момента.“) Иначе той по никакъв начин не е могъл да мине легално границата. Заминал е само с чужд паспорт, а отпосле ще плаща скъпо за това. И тогава ще загроби всички ни, до един. Свърших!
Аньо стана от масата и тръгна към двора. Като стигна до средата, спря и погледна към кухнята. Прекипялото масло изскачаше на пръски върху огъня, пламъците бяха подпалили купчината съчки до огнището и посягаха към сухите стръкове чубрица, които висяха над огнището, из двора се носеше миризма на изгоряло. Майка му и баща му все още стояха като вкаменени, не виждаха и не усещаха нищо. Аньо се върна, свали тигана на пода и изгаси с машата пламналите съчки. Изведнъж ожесточението му се смени със състрадание към родителите му, напоследък много често му се случваше да изпада рязко от едно състояние в друго и тогава стигаше до крайности. Сега сърцето му се късаше от болка и умиление към родителите, особено към майка му, която все още стоеше права, но като че всеки момент щеше да се строполи на земята. Прегърна раменете й, подзе я като дете и нежно я сложи да седне.
— Мамо, седни! Каквото и да е сторил Марчо, ще го посрещнем и преживеем. Важното е, че е жив и здрав. Може пък там да му е по-добре. Ако не му е по-добре, никой няма да му попречи да се върне. Някаква жена го е омотала, но щом се опомни, ще се върне. Сигурен съм.
— А сигурен ли си, че е избягал? — обади се най-после Киро Джелебов.
— Не напълно, но го предположих…
— Човек предполага, господ полага, както са рекли старите хора. Щом нямаш сигурни доказателства, няма защо да клеветиш брат си. И да го е направил, не го е направил да ни загробва. Не е бил на себе си, загубил е воля и разсъдък. Иначе няма да си тури току-така главата в торбата. Никой от нас не може да извърши предателство към своите, тъй че и брат ти никога няма да избяга от нас.