Прибраха се в стаите си, ала никой не заспа до сутринта. Аньо се измъчваше от угризение, задето бе уличил така брутално брат си. Сляпата вяра на баща му в невинността на Марчо като че разколеба увереността му, че Марчо е емигрирал и веднъж завинаги е изгорил всичките мостове след себе си. Може би някой влиятелен човек (баща или брат на негов приятел-състудент, да речем) му е гласувал доверие и го е включил в някаква групова командировка, защото знае много добре немски, тъй че Марчо може наистина да е отишъл по легален път в чужбина и наистина да се е свързал с някакво момиче. Ако се ожени за това момиче и заживее с него там или тук, това вече не е емиграция, това е брак с чужденка, а такива бракове има навсякъде по света, има ги и у нас. При това наближава краят на юни, а тукашните власти все още не са уведомени за бягството на Марчо. Дали в София не знаят за пребиваването му в чужбина, или оттам са го изпратили.
Киро Джелебов и стрина Танка също не спяха. Тя отдавна имаше предчувствие за Марчовото бягство, ала не смееше да го сподели направо с мъжа си, да не би да се разстрои като преди и „да направи пак някоя работа“. Ако Аньо бе предугадил бягството на брат си от страх за своето бъдеще, тя го бе предугадила от страх да не загуби сина си. Инстинктът за съхранение на семейството й придаваше сили да стои здраво на краката си и да го брани докрай от всички следващи беди. Съгласяваше се с мъжа си, че Марчо „не е способен на такова нещо“, и в същото време му внушаваше да го приеме като орисия, с която трябва да се примирят.
— Да е жив и здрав, пък нататък каквото бог нареди. Не е в друг свят, като мине време, току-виж, си дошъл. Тез държави няма да се карат довеки, може и да се сватосаме с тях.
— Приказваш така, сякаш си го отписала — каза Киро Джелебов — Аз пък ти казвам, че Марчо не може да избяга. Но кой го знае! От човека всичко можеш да очакваш!…
Непоколебимата му вяра в Марчо идеше не от разума му, а от кръвта му. Вярваше сляпо и беззаветно в племенната кръв, както дедите му бяха вярвали в нея, и в това бе единствената му утеха, която можеше да го крепи занапред — и да е избягал, Марчо не е избягал от лекомислие и с кръвта си ще остане завинаги със своите. Всъщност дълбоко в себе си той бе вече разколебан, укоряваше го, задето въпреки всичко е проявил малодушие, ала съвестта му не позволяваше да го съди. „Обидил се е на властта — мислеше той, — и с право се е обидил, щом не му позволиха да завърши образованието си и обърнаха живота му наопаки. Ала не само от обида е затворил очи. Тука има голямо сътресение на душата. Сътресение издъно, при което човек излиза от себе си. Както стана с мене миналата година. Защо отидох да сложа край на живота си? И досега не ми е напълно ясна тази работа. Като че бях разделен на двама души. Съзнавах много добре, че е крайно време да вляза в стопанството, а като е тъй, да се примиря с положението и да преглътна обидата на Стоян Кралев. И неговата не ще да е била лесна, и той може да е излязъл от кожата си. Така си мислех, а сърцето ми се късаше от гняв и безсилие. Как тъй някой ще ми заповядва да му предам имота си до шуш в еди-кой си ден, да ме обижда на всичко отгоре, а аз да не мога да защитя честта си! Дръж се, казвах си, а не можех да се владея, цял треперех като в треска, стана ми гадно и краката ми се подкосиха. Мислех си какво ще стане със синовете ми отсега нататък и като знаех, че с нищо не мога да им помогна, изгарях от мъка и омраза. Ще трябва, казвах си, да напиша молбата си за членство, да му я отнеса още сега и така да свърши всичко. Тази работа, все едно, няма да ми се размине, ако не сега, догодина най-късно трябва да стане. Откачих някоя и друга година заради синовете, но повече, види се, няма да мога. Кажи-речи, всички влязоха в стопанството, само аз ли ще стърча като кол сред селото! Седнах да напиша молбата си, но щом написах два реда, ръката ми се вдърви. Не мога да продължа, не мога да преглътна волята си и да преклоня глава. А трябва да я преклоня, казвах си, налага се. Времето го налага. Добре, но защо насила? В името на какво ме мачкат като червей, плюят ме в лицето и слагат ръка на имота и честта ми? В името на доброто, казват. Че защо ми е това добро, щом ми го тикат насила в ръцете, натрапеното добро е по-лошо от злото. Както в училище — бият и наказват децата, за да ги учат на ум и разум, а като пораснат, всяко дете става такъв човек, какъвто е трябвало да стане. Умният — умен, глупавият — глупав. А кой знае, мислех си от друга страна, може пък при социализма да бъде по-добре, отколкото сега. Сега боли, но утре няма да боли, както става след операция. Днес ти изрязват живо месо, утре си здрав. Но дали след сегашната операция ще стане по-добре на хората? Ако не излезе сполучлива, едни ще умрат, други ще останат сакати за цял живот.