Ей така се бореха двама Кировци у мене. Единият мисли тъй, другият — инак. По-нататък всичко стана като насън. Съзнавах, че не бива да го върша, а го вършех. Не мислех да слагам край на живота си, а отивах да го сторя. Една мисъл имаше в главата ми: че само със смърт ще се оправи всичко. Откъде ми дойде тази мисъл тогаз и защо, не зная, но си я повтарях наум, докато изкопая трапа. По-рано често бях сънувал, че ме заравят жив, и много се мъчех насън. А сега сам отивах да го направя и не се страхувах. Страшно ми беше, а не се страхувах. На сърцето ми беше леко и спокойно, усещах нещо сладостно да се разлива в мене. А когато се зарових до кръста, мина ми през ум, че може да се изплаша и да посегна да се разравям, затуй хвърлих лопатата и мотиката надалече. Знаех, че няма кой да ме намери и спаси вече, и на душата ми стана спокойно и хубаво. Дали и Марчо не е имал двама души в себе си, дали и той не е захвърлил далече от себе си някои неща, за да не може да се завърне?“
Виелицата довея някакъв неясен, накъсан вик, който прекъсна мислите му. Заслуша се, погледна напред и забеляза Стоян Кралев, потънал до кръста в сняг. Позна го по ушанката, чиито краища не можеха да се завързват и висяха встрани като криле.
— Насам, насааам!
Стоян Кралев извика още веднъж и търсейки път, отново изчезна зад шумата. И тогава Киро Джелебов си спомни, за кой ли път вече, но, както му се стори, с нови подробности, срещата им при обора оная сутрин, когато в душата му изведнъж бе пламнала страшна, непреодолима омраза към този човек. И по-рано го бе ненавиждал, особено когато лиши синовете му от образование, но дълбоко в себе си се опитваше и да го оправдава като длъжностно лице, което изпълнява наредби от по-горно място, така че ненавиждаше не толкова лично него, колкото партийните порядки изобщо.
В оная сутрин, след като не бе мигнал цяла нощ, той отиде още преди изгрев слънце в обора при конете. Те се помещаваха в изоставен сайвант на края на селото, приспособен временно за обор. В дъното на разградения двор имаше няколко каруци. Едната бе изписана с ярки бои, от което изглеждаше съвсем нова, а в сандъка й бе монтирана стара кожена седалка, взета от бракуван камион или друго превозно средство. С нея пътуваше Стоян Кралев из полето, до съседните села, а понякога и до града. Киро Джелебов го забеляза едва когато мина покрай шарената каруца — бе оставил чантата си на кожената седалка и стоеше опрян на ритлата.
— Добро утро! Аз май съм закъснял — каза Киро Джелебов и сърцето му, кой знае защо, се стегна от тази внезапна среща.
— Не си закъснял, ами аз подраних, че да сваря автобуса във Владимирово. Викат ме рано-рано в окръжния комитет.
— Ей сега ще запрегна! — каза Киро Джелебов и влезе в обора.
Изнесе хамутите, после изкара конете и започна да ги запряга. Стоян Кралев все още стоеше опрян на ритлата, обърнат настрана, и мълчеше. Когато всичко бе готово за път, той се метна пъргаво на предната седалка. Усетили юздите в ръцете му, конете потеглиха напред, но той ги спря и се обърна към Киро Джелебов.
— Виж как щях да забравя. Хайде честита ти снаха!
— Каква снаха?
— Белки не знаеш, че син ти Марко се е оженил за германка? — Лицето на Стоян Кралев, избръсната до синьо, пребледня, издължи се и придоби противно изражение.
— Не знаем такова нещо — каза Киро Джелебов и силна спазма стисна гърлото му.
— Като не знаеш, ще научиш.
Стоян Кралев подкара конете, но след малко те спряха и тогава Киро Джелебов видя, че прогнилият вратник е затворен. Изтича, изтегли вратника и застана зад него.
— Ще си поговорим още с тебе! — каза Стоян Кралев, докато каруцата преминаваше през вратника.
На всичко отгоре и вратника трябва да му отварям като слуга, помисли Киро Джелебов, спазмата в гърлото го стисна до задушаване и като гореща вълна се разля по тялото му. И в този миг именно изпита страшната, зашеметяваща омраза към Стоян Кралев, омраза толкова силна и неподвластна, че се изплаши да не загуби волята и разсъдъка си и да се нахвърли отгоре му. Ще го убия, каза си той и тази мисъл се заклини така здраво и завинаги в главата му, че и сега, докато стоеше на пусията, безчувствен към студа и виелицата, с болезнена наслада си спомняше и най-малките подробности от срещата в оная сутрин. Слънцето се бе показало наполовина над хоризонта като половин добре изпечен хляб, под него се синееше полето, хладно и пусто, някаква птица се стрелна и изписа черта по розовината на изгрева, а Стоян Кралев при преминаването си през вратника закри с тялото си за миг огнената половина на слънцето. Десният кон ритна едно камъче и Киро Джелебов забеляза, че подковата на левия му преден крак е паднала. Конят е бос, как не съм го забелязал досега, помисли той и погледът му премина през задния канат, на който бе изрисувана Райна княгиня със зелено знаме и сабя в ръце, после се спря на тила на Стоян Кралев, ниско остриган и почти покрит от шаячния му каскет. Конете хукнаха в тръс и Киро Джелебов гледаше как се смалява гърбът на Стоян Кралев и как чантата му, издута като торба, се тръска на задната седалка. Каруцата налетя на голямо гъше стадо. Едно от патетата попадна под краката на конете, замота се между колелата и след миг се показа от пушилката здраво, но изплашено и разплакано. Двете стари гъски веднага се спуснаха към него, започнаха да му крещят и да го чукат с човките си по гърба. Киро Джелебов разбираше езика им, както разбираше човешкия език, и макар че не бе на себе си, неволно слушаше какво говорят старите гъски на патето: „Защо не се пазиш, къде блееш, нали ще те смачкат или ще те осакатят!“ И продължиха да му дърпат ушите, докато го отвеждаха към стадото. После Киро Джелебов отново проследи каруцата и видя как Минчо Найденов, който щеше да откара Стоян Кралев до автобусната спирка, скочи в движение и пое юздите, а Стоян Кралев се премести на задната кожена седалка.