И стана така, както предвиждаше Аньо. Съответните органи от Държавна сигурност бяха прочели писмата от Германия или може би знаеха за бягството още в самото начало, но за всеки случай бяха изчакали посочените от беглеца срокове за завръщането му. Новината за това бягство начаса се разнесе из селото, а след няколко дни и из целия окръг. На хората от нашия край, свикнали на заседнал живот, далече от бурните обществени събития навътре в страната, бягството естествено направи много силно, почти потресаващо впечатление и това обстоятелство вече само по себе си изолира семейството на Джелебови и ги хвърли в немилост. Всички отбягваха да се срещат с тях, за да не бъдат уличени като техни съмишленици, още повече че Киро Джелебов и Аньо бяха подведени под следствие. Питаха ги дали са знаели отнапред за намерението на беглеца, с какви хора е бил във връзка, идвали ли са тези хора у тях и в същото време непрекъснато правеха обиски в къщата им. Следствените органи не можеха да не знаят, че когато човек реши да емигрира в чужбина, при тогавашните политически обстоятелства, няма да го сподели и с най-близките си, но продължаваха да привикват двамата вече само за назидание на населението. И така продължи няколко месеца. Марчо не пишеше или писмата му се губеха някъде. Обади се след около година и съобщи, че всъщност едва сега е сключил брак с Юта. Дали бе същото момиче, за което бе писал още в първите си писма, или друго, така и не се разбра, както не се узна по какъв начин бе напуснал пределите на страната. Не посмяха да му отговорят дълго време, защото знаеха, че писмата им се проверяват, бояха се да не изпуснат неуместна дума, та още повече да утежнят положението. Но Стоян Кралев скоро им напомни под най-благовиден предлог да не забравят сина си, с което потвърждаваше, че писмата им насам и нататък се броят, тъй като съответните органи все още търсят да се доберат до някои сведения.
— Получавате ли писма от Марко, пишете ли му? — попита го веднъж Стоян Кралев, когато се намериха сами за няколко минути след едно събрание.
— Къде време сега за писма? — каза Киро Джелебов. — През зимата ще пишем.
— А, не бива така, Киро! Не оставяйте момчето само! Като се е заблудило, може и да се разкае. Съветвай го да се върне и да си продължи образованието. Никой лошо няма да му стори. Инак цял живот ще ти тежи този позор.
— Мене никой не може да ме опозори, ако сам не се опозоря — каза Киро Джелебов — Синът ми не е дете, каквото е направил, сам го е направил, нека и сам да си бере гайлето. Тъй че нито той отговаря за мен, нито аз за него. Оня ден писа, че се оженил, жена му искала да учи в София, но както разбирам от писмото, нашите не й дават разрешение.
— Няма такова нещо! — прекъсна го Стоян Кралев, но като съобрази, че с това категорично заключение потвърждава осведомеността си по въпроса, помълча и продължи — Може и да са се позапънали нашите. Все пак чужденка е, от капиталистическа страна, и то от Западна Германия. Трябва да съберат сведения за нея що за личност е.
— Баща й бил комунист, лежал във фашистки лагер.