Аньо отдавна се опитваше да се свърже с приятели от казармата или с някои от бившите си състуденти, чиито адреси случайно бе запазил. Молеше ги да му помогнат да си намери някаква работа. От осемте души, на които бе писал, успя да се свърже само с двама. Единият — ветеринарен фелдшер в Шумен — го съветваше да отиде при него и „щом е ерген, все ще се намери и квартира, и работа“. Вторият живееше и работеше в Стара Загора като шофьор на самосвал. С него заедно бяха изкарали в казармата курсовете по моторно дело и бяха получили книжки за правоуправление на тежки автомобили. Този приятел му писа, че при тях се търсят шофьори, та може да тръгва веднага. Аньо реши да отиде при него и в началото на април замина за Стара Загора. След около седмица писа на домашните си, че е започнал работа и на първо време се е настанил в общежитие.
Надеждата на Джелебови остана в най-малкия, но след година и той ги напусна, и то със скандал. Като се задяваше с момите, Димчо се сближи с учителката Янка Грашева и се влюби в нея. Тя бе нашенка и след като завърши гимназия, стана учителка в основното училище. Срещите им не останаха в тайна и за да не компрометира момичето, Димчо отиде една вечер сам да се сватосва с баща й. Старият Грашев му отказа още от първа дума и заяви, че няма дъщеря за омъжване. Янка посъветва Димчо да не ходи втори път при него, нито пък да изпраща родителите си, защото баща й се е заклел да не допусне техния брак. Двамата продължаваха да се срещат тайно и да търсят изход от положението. Димчо намисли да отиде в някой град и като намери работа и квартира, да я повика при себе си, но Янка не искаше да се отделя от него. Изминаха няколко месеца, а те все още не знаеха какво да предприемат. Тогава Димчо почувствува напълно изолацията, в която бе затворено семейството му. И по-рано я усещаше в недомлъвките на хората и най-вече в отношението на стопанското ръководство към него (отработваше най-много трудодни в бригадата, а в края на всяка кампания обявяваха други за отличници), но тази несправедливост не го оскърбяваше ни най-малко. Щастлив бе, че можеше да работи, а след работа да се среща с Янка в младежкия клуб или в читалището. След няколко години всичко ще се забрави, споделяше той с Янка, брат ми извършил неразумна постъпка, защо трябва аз да я изкупвам с цената на щастието и бъдещето си? Янка му доверяваше всичко и му предаваше дума по дума каквото се говори в къщи. Баща й, брат й и всички роднини не искали да се сродяват с Джелебовите, защото всички били реакционери, врагове на властта, шпиони, а синовете им нямат бъдеще и който се сроди с тях, значи, и той е като тях.
В края на учебната година Янка отиде в града на учителска конференция. Брат й я откара с каруца до града, уговориха се на следния ден да отиде да я вземе и той потегли обратно към село. Янка се качи на шуменския влак и по обед слезе в селото Невша. В това село живееха далечните им роднини леля Русийка, майчина й братовчедка, и мъжът й, свако Паско. Като малка Янка бе хванала рани по краката и майка й я отведе в това село при някаква прочута лечителка. Отседнаха у леля Русийка и свако Паско, отидоха при лечителката, тя намаза раните, даде им мехлем за в къщи и трябваше да си отиват, но домакините ги задържаха цяла седмица. Нямаха деца и не можеха да се нарадват на Янка, по цял ден я носеха на ръце, угаждаха й, глезеха я и на отиване й дадоха много подаръци. Сега Янка си спомни за тези хора и реши да ги навести. Каза им, че ходила в Шумен по работа и пътьом се отбила да ги види. Старците бяха приятно изненадани и както преди не можеха да й се нарадват. Привечер Янка се накани да си върви, но те застанаха на вратата и преградиха пътя й. Разговаряха до полунощ, разпитваха я за домашните й, за работата й в училище и, разбира се, няма ли да ги покани скоро на сватба. Янка ги помоли да запазят в пълна тайна това, което ще сподели с тях, старците се прекръстиха и тя им разказа за любовта си с Димчо. Докато разказваше, тя заплака, заплакаха и старците и накрай решиха съдбата й: „Вземи си момчето и елате у нас! Тук ще се ожените и тук ще живеете, докогато си искате, ей ви къщата, ей ви всичко!“