Щом свърши учебната година, Янка и Димчо изчезнаха от селото. Грашевите настръхнаха от злоба, вдигнаха милицията на крак и потърсиха дъщеря си у Джелебови. Старият Грашев, синът му и един милиционер нахлуха в къщата им, претърсиха навсякъде и като не намериха младите, нахвърлиха се с хули и закани срещу Киро Джелебов и жена му. Така над семейството им се стовари нова беда — напусна ги и най-малкият син. Грашеви пуснаха из селото мълвата, че отвлякъл насила дъщеря им и понеже не искала да го последва, убил я и заровил някъде трупа й. Заслепени от ярост, те разпространиха и нелепия слух, че за да се отърве от съда, Димчо избягал зад граница при най-големия си брат. Джелебови бяха вече набедени, всеки можеше да хвърля камъни по тях, хората вярваха на слуховете и сами ги измисляха. Започнаха отново привиквания в селсъвета, разпити и заплахи и така продължи около месец, когато Димчо и Янка писаха на домашните си, че са сключили брак и живеят в едно далечно село.
И ето че Джелебови останаха вече съвсем сами и преживяха така дванайсет години. Яката им семка си каза думата — въпреки всички беди, които ги сполетяха, двамата бяха здрави и не пропускаха нито ден да отидат на работа. Ала не прекараха и нито ден, в който да забравят самотата си. Постоянната мисъл за синовете поддържаше тази самота като жива рана в сърцата им. За Марчо знаеха само това, което им съобщаваше от време на време в писмата си. Децата му и жена му, които гледаха на снимки, не можеха да възприемат като живи хора. Такива ги и сънуваха — подвижни снимки, лишени от плът и кръв, неми и невзрачни същества, които стоят на едно място или се движат в малкото пространство на една картичка пощенски формат. Само Марчо бе жив сред тях, и то такъв, какъвто го знаеха. На снимките бе облечен различно, с балтон или сако, по пуловер или по риза, но те мислено събличаха тези дрехи от него и го виждаха, както си бе облечен тук. Не можеха да си представят, че се е променил, че живее друг живот сред други хора, усещаха го близо до себе си и в същото време тъй далечен и недосегаем, че може би нямаше да го видят, докато са живи.
Аньо дойде на село с жена си и момченцето си само веднъж през тези години, а те му гостуваха всичко на всичко три пъти в Стара Загора. Той не случи с първия си брак и повтори. Както разбраха от тогавашното му писмо, първата му жена излязла лекомислена, нескопосна и при това бездетна, водили се две години и не могли да се разберат. Втората му жена познаваха, виждаше им се прибрана, добра майка и къщовница. Беше служителка, имаше къща с двор и Аньо живееше при нея. Родителите й бяха стари, а бащата така склерозирал, че постоянно го вардеха да не излезе из двора, но той все пак успяваше да се измъкне на улицата и тръгваше накъдето му видят очите. Не помнеше адреса си, оставаше където седне, та Аньо го търсеше по цели нощи и го намираше заспал в някоя канавка извън града или в някоя градина. Той, изглежда, не обичаше зетя си, навикваше го за нищо и се заканваше да го изгони. Аньо го търпеше, защото бе стар и болен, и най-вече заради жена си, с която живееха в пълно разбирателство. От няколко години работеше в автомобилен сервиз, вземаше работа на частно и изкарваше добри пари, но родителите му и за него не бяха спокойни. Струваше им се, че все още не се е примирил с живота, който съдбата му натрапи, и като познаваха непримиримия му характер, страхуваха се да не би някои дребни разногласия отново да разстроят семейството му.
Димчо и Янка живееха само на три часа път с влака, но нито веднъж не стъпиха в село. След бягството им Грашевите афоресаха дъщеря си, писаха й, че не искат да я виждат повече, тя не посмя да ги навести, а покрай нея и Димчо не се върна в село. Свако Паско почина, а леля Русийка караше вече осемдесетата. Доскоро се грижеше за децата и къщната работа, а сега седеше по цял ден на миндера чистичка, пухкава и бяла като ангорска котка и се опитваше да плете с два чифта очила на носа. Янка бе завършила някакви курсове в Шумен и преподаваше в прогимназията, а Димчо, по липса на главен агроном, заемаше вече от години тази длъжност. Двамата ги молеха да отидат да живеят при тях, но Джелебови не можеха да се решат. Колкото по-силно чувствуваха самотата, си, толкова по-здраво се привързваха към къщата, където бяха преживели младостта си и изгледали децата си.
— Ооооп! — чу се глас и при мигновеното затишие на виелицата Стоян Кралев се мярна на около двайсетина крачки. — Кой там, бе? Киро, ти ли си?
— Аз съм — обади се Киро Джелебов.
— Брей, каталясах… ела помагай бе, човек! Тука…