След толкова много и тежки оскърбления, които раняваха до кръв достойнството и гордостта му, Киро Джелебов може би нямаше да потърси и намери покой в примирението със собствени морални сили, ако не черпеше упование и от Библията. Надничаше в тази книга още през младежките си години, за да види какво е вписал дядо му в нея и какво по-късно е прибавил баща му. В страниците за семейния летопис дядо му Киро бе написал с химически молив имената на всички или на почти всички хора от рода им, от прадядо си до внуците, както и по-важните събития от живота им. В корена на голямото семейно дърво стоеше никой си Ангел, гайтанджия и търговец, живял някъде из Тракия. След него идваха двамата му сина и дъщеря му, техните синове и внуци, един от които бе и дядо Киро, живял на младини в Сливен и оттам преселен в Добруджа. Дядо Киро бе вписал деня на сватбата си с баба Грозда и рождените дати на децата си. След него старият Марко Джелебов бе отбелязал със синьо мастило деня на сватбата си, рождените дати на тримата си сина, преждевременната смърт на дъщеря си и жена си. И накрая — сватбата на първородния си син Киро. Той почина на петдесет и четири годишна възраст от сърдечен удар по вършитба, когато дигаше снопи на кладнята. Беше здрав до последната минута на живота си, строг и затворен човек, допускаше до себе си само децата, като казваше, че само те са истински хора. След смъртта му Киро Джелебов се пренесе в сегашната си къща, с покъщнината донесе и Библията и след няколко месеца вписа рождената дата на Марчо в семейния летопис. След време се роди момиче на средния му брат, ожени се и най-малкият, вписа и тези събития и така стана летописец на рода. Когато препрочиташе имената на далечните си предци, той неволно напрягаше въображението си, за да си представи лицата, гласовете, облеклата и живота им, изпитваше странно чувство, като си мислеше, че в жилите му тече кръвта на тези хора. Ако се съдеше по кратките забележки за всеки един от тях, били са хора непримирими, с различни склонности и съдби. Между тях имаше занаятчии, търговци, свещеници и даскали, един опълченец, двама офицери, един заточеник в Анадола, един четник при Хаджи Димитър и Караджата, имаше и една невеста Кирка, „заклала се със сърп зарад озлочестение от турци“, а брат й Димо отмъстил за нея, като избил едно турско семейство, Атанас изчезнал като комунист в събитията през 1923 година, баба Мина имала осемнайсет деца, а някой си Мирчо попаднал в Русия и внуците му сега живеят в град Николаев. Имената на всички тези хора бяха преминали от поколение в поколение, за да останат живи и до днес, и в това имаше едно чудо. Името на първия прадядо Ангел, носено от много Ангеловци, сега носеше Аньо, другите му синове, както и синовете и дъщерите на братята му носеха същите имена, които бяха записани в родовия летопис. Сам той носеше името на невестата Кирка, живяла в тъмно време на робство и насилие и предпочела да се самоубие, отколкото да живее озлочестена. Опитваше се да проникне в драмата на тази млада жена, както и в съдбите на всички останали, и така потъваше в загадките на едно голямо двувековно семейство, пръснато по цяла България и по чужди страни, преминало през безброй превратности, през кръв и огън, за да живее днес в него и синовете му, в братята му и техните синове.
На младини, когато разтваряше първите страници на Библията, Киро Джелебов се изненада, че и в нея се разказва за родословието на едно семейство и то бе семейството на човечеството. Първоначалните разкази за сътворението на света, за Адам и Ева и за потопа му се сториха наивни като приказки за деца и той бе любопитен да види дали тази огромна книга е изпълнена все с такива приказки. Така прочете за семейството на Авраам, за Содом и Гомор, за това как Сара станала жена на фараона, а когато прочете бурната и вълнуваща история на Йосиф, той се озова в един свят на ужаси, борби, страдания и чудеса, от който не можеше вече да се откъсне. Години наред навлизаше бавно в този свят с неясни и противоречиви събития, объркваше се, препрочиташе ги отново и също така бавно осмисляше и отделяше истината от легендата. Не споделяше с никого прочетеното, тъй като синовете му не проявяваха интерес към тази книга, наричаха я „татьовата книга“ и той не се сърдеше на незлобливата им ирония. Бяха млади и не можеха да открият истините за живота в тези притчи и легенди, както и той на техните години не можеше да ги открие. Имаше даже време, когато приемаше тези писания като забавно четиво или като приказките от „Хиляда и една нощ“. Защото и тази книга бе чел (една от учителките бе му я дала), както и краткото съдържание на „Илиада“, която намери сред гимназиалните учебници на Марчо. Първата от тези две книги го увлече с безкрайните перипетии на сюжета, втората не разбра поради краткото и сухо изложение, както и поради непознаване на старогръцката митология. Той бе донейде подготвен читател. Единствен от селяните посягаше към вестниците и списанията в читалището, прочел бе много книги от учителките, които живееха у дома му, старите учебници на синовете си и изоставените от тях книги, вземал бе книги и от Илко Кралев. Никой обаче не знаеше, освен жена му, че през дългите зимни вечери четеше до късно каквото му попадне. Не обичаше да споделя с никого прочетеното, за да не изглежда в очите на другите като човек, който си присвоява неприсъщо за него призвание, още повече че съселяните му връстници открай време изпитваха вродено презрение към „книжните хора“. Ето защо дори и синовете му не подозираха доколко е любознателен и колко книги е прочел. Слушаше ги внимателно каквото си говореха по различни въпроси, както бе слушал и учителките, и покрай едните и другите бе се научил да говори и пише правилно като тях. Навремето бе завършил четвърто отделение и още помнеше уроците, разказчетата и стихотворенията, които бе учил, както помнеше и почти всичко, което бе прочел.