От всички книги, които бяха му попадали, Библията му направи най-силно впечатление. Беше поразен от това, че описаният в нея живот отпреди хиляди години напълно прилича на сегашния, само имената на държавите, градовете и хората са различни. Навсякъде войни, бедност и нищета, подлост и лъжа, насилие и робство, радост и щастие. Защо е живяло това човечество толкова хилядолетия, щом не се е променило ни най-малко, не е станало ни по-лошо, ни по-добро, питаше се той и си отговаряше: хората май само са се размножавали на този свят и нищо повече. Някои от разказите все повече му допадаха и той често ги препрочиташе, хората, за които се разказваше, бяха като живи пред очите му, сякаш бе ги срещал и разговарял с тях. Когато четеше за Йосиф, живо си представяше как братята му го хвърлят в един кладенец, продават го в робство и излъгват баща си, че са го изяли зверове, виждаше и самотната Рут как ходи по господарските ниви и сбира класовете след жетварите, както бе виждал бедни жени от селото да обират класове по нивите след жетва, виждаше и Йов да седи на бунището пред къщата си и да изстъргва с чирепче гнойта от раните си, чуваше и гласа му: „Да бъде проклет денят, в който съм се родил! Нима не съм мълчал, нима съм извършил някому зло?“ През годините, когато върху него се стовариха много беди, Киро Джелебов отново препрочиташе разказите за тези и за много други библейски лица и се утешаваше с тяхната съдба. Всички те страдаха невинни, ала на никого не се сърдеха и не отмъщаваха за страданията си и накрая биваха възнаграждавани за безропотното си търпение. И тогава вярваше, че търпението и смирението са най-висшите добродетели на човека и че всяко зло поражда зло. Който отмъщава и убива дори на законно основание, като мисли, че ще премахне едно зло, той причинява друго зло. Да убиеш убиеца на брат си, ще причиниш на близките му, които са невинни, същото зло, което той е причинил на твоите близки. Вместо десет, ще страдат двайсет души — злото е отмъстено, но не и премахнато.
Ето как Киро Джелебов успяваше да загаси омразата, която бе пламнала в душата му през оная сутрин в двора на конския обор. А животът непрекъснато го изкушаваше за отмъщение — или нова беда ще се случи в стопанството, за която го подозираха и му я натякваха, или някакво неблагополучие сполетяваше синовете му именно защото Стоян Кралев и други като него хвърлиха всички от семейството в това окаяно положение. И винаги ставаше така, че Стоян Кралев като длъжностно лице пръв изразяваше възмущението и ненавистта си към него. Острата спазма в гърлото започваше да го задушава, а мисълта, че всичко ще се оправи със смърт, отново завладяваше съзнанието му. Тази мисъл бе го покорила веднъж и бе го докарала до самоубийство, познаваше силата й и знаеше, че ако се остави отново да го завладее, този път неминуемо ще извърши убийство. В часове на силна възбуда тя го подтикваше към престъпление, той бе готов да го извърши и само непосилната му борба с нея го връщаше към душевно равновесие. Но тя живееше в него и непрекъснато го разяждаше и с годините се превърна в жива болест, която очакваше дразнител, за да помъти разсъдъка и покори волята му. Като всеки болен, търсеше лек за болестта си и го намери в смирението. Но и смирението не му помагаше в решителни минути и той реши да приеме най-горчивото лекарство — самоунижението. Само то можеше да подействува като противоотрова на изнурителната му страст за отмъщение и както знаем вече, реши да превърне изконния си враг в приятел.