— Пангаровите не дойдоха да погребат баща си — обади се някой от същата маса. — Двама сина и две дъщери, та един не дойде да хвърли шепа пръст на гроба му. Тоз не получил навреме телеграмата, онзи бил в командировка… А кога трябваше да делят къщата и двора, всички пристигнаха наведнъж. Изпокараха се, дорде поделят и последната керемида…
Виелицата удари в прозорците и ги засипа със сняг, кюнците завиха зловещо като сирена, а кюмбето с биволския корем се задави, закашля се, блъвна огън през устата си и сякаш се понадигна към тавана. Дойде ред да се опита виното на Жендо Иванов Хайдутина. Кръчмарят извади царевичния кочан от гърлото на шишето и посегна да налее, но в това време се отвори вратата, и силно се удари о стената. В бялата струя на виелицата се появи жълто като пламък куче и застана сред кръчмата на три крака. Всички се вторачиха в него, като че бе влязъл някакъв зъл дух, превъплътен в това жълто и куцо куче. То извръщаше глава и ту с лявото, ту с дясното око обхождаше всички мъже, като че търсеше някого да му каже нещо или да го бележи с черния знак на зла орис. Никой не смееше да шавне, за да не го привлече към себе си.
— Анани Бурунсуза! — извика кръчмарят. Той бе съсед на Анани и всеки ден виждаше кучето в двора му. — Държи го гладно и затуй скита мастията му с мастия. Чиба бе, Анани, хюю!
Кръчмарят замахна да го прогони и събори една чаша от масата на пода. Кучето, изглежда, се сети, че посещението му в кръчмата не е приятно на мъжете, излезе и се изгуби във виелицата. Суеверните старци видяха в това лоша поличба. Кучетата предугаждат земетресенията, развалянето на времето и настъпването на смъртта. Анани бухалува, да рече, не дай боже, да направи някоя беля, никой нима да знае. Стоян Кралев обаче каза, че само преди час видял Анани да се връща с кобилица от чешмата, същото потвърдиха и други и комката продължи. Дойде ред да опитат и виното на Жендо Иванов Хайдутина. Той свали каскета си и го притисна под лакът. Имаше лозе отскоро, за пръв път бе направил свое си вино, та докато чакаше благословията на другите мъже, застана нащрек като на изпит. Оказа се, че кръчмарят бе съборил от масата чашата на Солен Калчо, потърси друга, ала не намери и му наля вино в едно лимонадено шише. Сега беше негов ред да отпие от виното и да си каже благословията и той хвана шишето, ала не го поднесе към устата си. Пръстите му се отдръпнаха от шишето и като пет приказно малки човечета събраха главичките си, сякаш заговорничеха за нещо и решаваха какво да предприемат. Мъжете на масата се умълчаха и се загледаха в тези човечета, като че се опитваха да чуят за какво си шепнат и да отгатнат намеренията им. Не мога да кажа колко продължи така, но трябва да е било твърде дълго, защото ми стана неловко и тягостно. Но и аз като всички не смеех да помръдна, за да не наруша, както си помислих, някакъв техен ритуал. Позволих си само да ги огледам и забелязах, че олисялото чело на Жендо е много бяло, а очите на Солен Калчо са овлажнели. Възбуден, изглежда, от комката, той не издържа на напрежението, което ставаше все по-мъчително, закри очите си с длани и от устата му се изтръгна някакво диво, покъртващо стенание:
— Ммааах!
Кръчмата затихна, мъжете от съседните маси оставиха чашите и се обърнаха към масата на Солен Калчо. Минаха няколко секунди в тежко мълчание. Жендовото лице от бяло стана моравочервено, избърса с каскета потното си теме и пак го притисна под лакът. Ръцете му трепереха и той започна да ги трие една о друга. И тогава Иван Шибилев скочи на крака, като че бе си спомнил нещо много важно и весело, отпи една глътка от чашата и каза усмихнат:
— Ей, хора! Че аз дойдох тук да ви съобщя за вълците, ама на̀, туй пусто вино ми отнесе акъла. Знаете ли, че в нашата мера се появили три вълка? Тази сутрин Керан овчарят дойде у дома да ми иска пушката. Натръшкаха, казва, десетина овце, ама си нямаме оръжие, не можем да се отървем от тях. Изгоним ги от едната кошара, налитат на другата. Толкоз ловци има в село, казва, за нищо време ще ги опушкате. Дирите им стигали до Кариерата, там се завирали денем. Не му дадох пушката, щото си рекох, че ако тръгнем сега, до довечера ще ги очукаме. Тръгваме ли? Ще направим хайка.
Както ще видим, Иван Шибилев, наречен Пенкилера, открай време бе проявявал разни странности, та предложението му да отидат в тази виелица в гората за вълци не учуди, а разсмя ония мъже в кръчмата, които не бяха ловци. А той заговори за хайката с весело въодушевление като човек, на когото в момента е хрумнала идея, неочаквана и за самия него, и това бе напълно в характера му. Най-странното бе, че на масата се оказаха и останалите петима ловци от местната дружинка и всички те, като да бяха се наговорили предварително, наставаха и тръгнаха да си вземат пушките. След като излязоха от кръчмата, Иван Шибилев се опита да изклинчи и каза, че виелицата се е усилила, та по-добре да оставят хайката за утре, но останалите петима заявиха, че дума не може да става за отлагане, и даже го упрекнаха, задето ги разиграва. Уговориха си среща след около половин час пред неговия вратник и отидоха да си вземат пушките.