— Нямам дъщеря за женене!
Имотът му открай време бе в окаяно състояние и сега му се струваше, че ако омъжи и Радка, неминуемо ще го постигне пълна стопанска разруха.
Жендо не само че не се оскърби от категоричния отказ на Троцки, но заяви, че сам ще отиде да се сватосва с него. Всички бяха изненадани от желанието му да вземе на всяка цена Радка за снаха, още повече че баща й се ползуваше със славата на най-голям мързеливец в селото, а и самата тя не блестеше с особени достойнства. След няколко дни той посети Троцки в сламената му резиденция по тъмно, когато бе запалил огнището и се готвеше за вечеря.
— Наборе, ще почна направо! — каза Жендо, след като се поздравиха и седнаха един срещу друг около огнището. — Може и да се сърдиш, но като имаш дъщеря, а аз — син, значи трябва да си поговорим. Ти си продавач, аз — купувач. Тъй е останало от едно време и тъй ще бъде, дорде има млади и трябва да се женят. Ако ти отърва — ще дадеш дъщеря си, ако не ти отърва — здраве. — Докато говореше така, Жендо извади от една торбичка шише с ракия, парче сиренце, няколко домата и ги сложи върху широкия пън, който служеше за софра. — Хайде сега да пийнем по една глътка и да си кажем думата като хората. Ще знаеш, наборе, че не съм дошъл да те кандардисвам, ами да чуя думата ти с ушите си. Каквото кажеш — туй ще е.
— Бе не знам и аз какво да ти кажа. То тъй изведнъж… — окашля се Троцки, пална цигара от огъня и се умълча.
Встъпителното слово на Жендо го поласка и смути, очакваше надменност и укор, а слушаше доброжелателност и уважение, та наистина не знаеше какво да каже.
— Не е речено пък да си кажеш думата начаса. И утре е ден. Да не мислиш, че ако дойдат да искат сина ми за зет, веднага ще им кажа да или не. Ще си помисля, ще си направя сметката. Аз, да ти кажа, наборе, мога и друга снаха да си взема. Що да не мога, да не съм я улав, я последен сиромах! — продължи Жендо, като надигаше шишето за трети път. — Ама Койчо е хвърлил мерак на Радка, не ще друга и не ще. То, ако река, лесно ще му изкарам мерака, ама нали ми е един, хайде, викам си, да не му чупя хатъра. Пък и Радка е момиче на място, нали я гледам, от дете се трепе по къра. Аз, наборе, ти зная болката. Викаш си, на̀, като я дам на чужда къща, няма да ми остане работна ръка. То така, женското за чужда къща се гледа. Обаче и за тази болка има цяр. Сватове ще бъдем, ще се приглеждаме. Досега с други орталък си правил, отсега нататък с нас ще го правиш. Днес на нашето, утре на вашето, все едно че на обща нива работим.
Троцки гледаше в огъня, пухкаше цигара след цигара и слушаше внимателно. Когато Жендо му обеща помощ в кърската работа, което означаваше, че ще може и занапред да си лежи на чардака, сам посегна към шишето, пи и го подаде на госта си.
— И аз да кажа едно наздраве! Не съм напротив, само че не сме готови бе, Жендо. Не сме готови. Ако таз работа стане, най-рано идната година ще стане. Момиче с празни ръце не се изпраща.
— За чеиз ли намекваш? Остави таз работа, холан! Че аз за чеиз ли съм дошъл да искам дъщеря ти бе, наборе? Една снаха ако не мога да облека, по-хубаво Жендо да не се казвам. Като е за децата, нищо не ми се свиди и за имот не ламтя. Шейсет декара, къща, добитък, няма да ги замъкна в гроба си. На тях ще остане всичко, нека си правят чеиз колкото искат, нека живеят.
Троцки бе затрогнат от щедростта на бъдещия си сват и най-вече от неговата откровеност. Самотата го отделяше от хората през годините на житейската му зрелост, с никого не бе влизал в конфликт, така че за него всички бяха добри и честни. Сега трябваше да каже и последното си възражение, но вече от чиста куртоазия, както бе прието открай време при такива случаи.
— То туй добре, Жендо, ама такова… май малка е още Радка. Няма напълнени осемнайсе години.
— Бе малка! — каза Жендо. — Нашите майки нали на тез години са се женили. Дето рекъл онзи, жената като я туриш в газена тенекия, покаже ли й се главата, става за оназ работа. Тя е като ластик.
Троцки нямаше какво да възрази и на тази житейска истина и потвърдително се ухили под мустак. Оставаше само една формалност — кога да направят сватбата.
— На Димитровден — каза Жендо. — Оставиш ли я за по-нататък, започват Коледните пости, та трябва да чакаме чак след Нова година. Като сме започнали една работа, да я свършим навреме, няма да я точим като свински черва.
Така и стана. Нашенци бяха донейде шокирани от единодушието на сватовете, тъй като бяха свикнали на шумни годежарски пазарлъци, но най-много ги изненада това, че бяха се отрекли от порочния аристократичен навик да извличат полза от женитбата на децата си. Бях си дошъл на село за няколко дни, тъй че и аз присъствувах на сватбата. В неделя сутрин, навръх Димитровден, у Троцкови писна гайда и махленските момчетии извиха хоро на двора. В мрачната и душна соба дружките на Радка я обличаха в булчинска премяна, цапотеха я с разни мазила и припяваха. Дойде и заложникът Иван Шибилев да съобщи, че зетят скоро ще пристигне да отведе булката в черква. В едната си ръка носеше три медени питки, набучени на чимширени клонки, а в другата ръка стискаше за краката огромен петел. На шията на петела висеше везана торбичка, пълна със зърно и сушени плодове. Петелът бе символ на застрашителното мъжество на зетя, а пълната торбичка — на благополучието на бъдещото семейство. Иван Шибилев бе заложник от страна на момъка. Ако той се откажеше от булката, заложникът трябваше да остане като роб у момата, за да изкупи вероломството на своя довереник. Всъщност заложникът изпълняваше длъжността на церемониалмайстор на сватбата и нареждаше кога и какво да се прави. Когато булката бе вече облечена, той изпрати да кажат на зетя да идва. В същото време дотърча човек от Жендови и на ухо му съобщи, че няма кой да отслужи венчавката. За свещеник трябваше да се погрижи кръстникът Стоян Кралев, но Стоян Кралев бе комунист и категорично отказа да влиза в делови отношения с попа. С тази работа се бе заел Жендо и вечерта ходи у попа да напомни за венчавката. Поп Енчо каза, че си знае работата, а сега Жендо го завари да лежи неподвижен като пън, помисли, че старецът снощи е попрекалил с ракийката, и му се сопна от вратата.