— Кумец, я ела насам! Дойде ми една работа наум.
Жендо остави конете и отиде при него.
— Виждам, кумец, че тази сватба ти е оживяла на сърцето, та си викам дали Иван Шибилев не може да свърши работата вместо попа.
— Кръстник! — каза Жендо с пламнало лице. — Ще извиняваш, ти се гавриш с мене! То бива, бива, ама чак толкоз пък не съм очаквал.
Стоян Кралев свойски сложи ръка на рамото му и пошепна:
— Говоря ти съвсем сериозно, кумец. Не се гневи ами слушай хубаво какво ти казвам. Що му викат Пенкилера на Иван Шибилев? Защото знае много мурафети. На всичко отгоре е псалт, попски човек, знае черковните работи по-добре от попа. Ще надене патрахила му, ще изпее две думи, и толкоз. Ходил си да търсиш поп във Владимирово, не си намерил, след туй си ходил в Могиларово и си намерил тамошния. През три села е, нашенци не са му виждали брадата, нито гласа му са чували. И хора няма днеска в село, всички са на сбора. В черквата я влизат десетина души, я не, па и да влязат повече, все бабишкери.
Жендо виждаше, че кръстникът му гледа на работата откъм веселата й страна, защото е комунист и не тачи старовремските обичаи, сърбеше го езикът да му каже, че комунистите са развейпрах хора, както бе му го казвал много пъти, но сега бе хванат натясно и търпеливо изслуша съвета му. И като го изслуша, му се стори, че Иван Шибилев, какъвто е хитър и отракан наистина може да претупа венчавката на бърза ръка вместо попа.
— Ами нулата кой ще подпише? Ако поп Енчо не рачи да я подпише, все едно че венчавка не е имало.
— Ще я подпише, какво ще прави — каза Стоян Кралев и се хвана за кръста. — Бъбрекът ме сви яката, май че и аз като дядо поп ще легна. Всяка година по туй време ме свива. Та попът може да остане на легло една година, кой ще венчава? Трябва да си намери заместник.
— То тъй, ама Иван Шибилев може и да не се съгласи, пък и да се съгласи, на него човек да му няма много вяра. Току-виж, направил някоя магария…
— Иван Шибилев и попът са дупе и гащи. Каквото каже единият, туй прави другият. Ако пък рече да си отвори устата, той ще опере пешкира.
Жендо свали каскета си и се почеса по главата. От косата му се вдигаше пара.
— Бе и аз не знам какво да правя. Ни тъй, ни инак.
Той влезе в къщи, а Стоян Кралев поседна на дръвника. Още не бе допушил цигарата си, и ето че заложникът се зададе откъм градината с петела в ръце, накичен като паун с варакосани китки, пуканки и разни дрънкулки. Бяха му съобщили, изглежда, за какво го викат и веднага влезе в ролята си. Застана пред Стоян Кралев, прекръсти го и смирено каза:
— Бог да те благослови, чедо!
— Е?
— С божията воля всичко ще стане. До един час съм готов и ви чакам в черквата.
Както пред всяка нова лудория Иван Шибилев бе обзет от вдъхновение, изтича до дома си, захлупи петела под една крина, взе каквото му трябваше и отиде при поп Енчо.
Влязох у Радкини тъкмо когато пристигна и зетят. Жендови живееха само през три къщи, но той бе решил да вземе булката с каруца. Конете бяха натъкмени с плетени опашки и сини гердани, а Койчо, въпреки горещината, бе навлечен с черна шуба и астраганен калпак. До него се кипреше деверът с ален байрак, вместо Стоян Кралев до кръстницата седеше брат й. Изобщо зетят пристигна с всички салтанати, сякаш бе тръгнал за булка през девет села и през зимата. Изведоха Радка на пруста да я види народът. Както предполагаше Стоян Кралев, на сватбата бяха останали няколко възрастни съседи, младите хора се изнизаха към сбора във Владимирово. Дружките на Радка припяваха, а тя плачеше, виждаше се как цялата тръпне под булото и едва се сдържа да не викне с глас. Майка й, стрина Груда, търчеше през пруста от едната стая в другата, суха, с голям, сплескан нос, винаги влажен като плужек, и сякаш всеки миг щеше да застъпи предницата на роклята си и да падне на носа си. Плачът на булката също влизаше в сценария на сватбата. Булка, която не плаче при раздяла с родителите си, не изпитва синовна привързаност към тях и значи не е признателна и добра дъщеря, тъй че бабите се възхищаваха от Радка.