— Машалла, кво хубавичко плаче!
Койчо слезе от каруцата със свитата си — девера, кръстника и кръстницата, — а стрина Груда и Троцки излязоха да го посрещнат. Троцки се появи навън в пълна униформа без снаряжение като войник в отпуск и подаде ръка на зетя да я целуне. Както се видя отпосле, имал скъп гост и през цялото време бе стоял с него в едната стая, за да го забавлява и черпи. Този гост бе бившият фелдфебел Чаков, за когото ще стане дума по-късно.
Койчо застана до бъдещата си съпруга, без да я удостои с поздрав, както се застава до дърво, накокошини се в шубата и не помръдна. Любопитните баби се навираха току под носа му, опитваха се да го заговорят, а той им хвърляше по един поглед с бялото на очите си и мълчеше като ням. Дружките на Радка викнаха „Мома се с майка прощава“, писна и гайдата, а Радка се затресе от плач. Бабите започнаха да се споглеждат и шушукат. Навремето и те бяха плакали под було, както се полага, и намираха, че Радка се престарава и така оскърбява мъжа си.
— Стига, казъм, поплака си за баща и майка, а стига вече!
— Я виж, булото си осополяви!
— Не отиваш на бесило, ами на венчило!
Но колкото по-настойчиво я съветваха бабите да млъкне, толкоз повече се нажаляваше Радка и плачеше все по-неудържимо. Изглежда, че бе обзета от истерия и не можеше да се овладее. Както се казва, нещо ме хвана за гърлото и отидох при нея да й предам сватбения подарък. При всяка ваканция й донасях някаква дреболия — пръстенче, герданче или шарена кърпа. Бяхме връстници и до четвърто отделение ходехме заедно на училище. В първо отделение тя остана две години, в трето — две, в четвърто — две и така изкара задължителните седем години за първоначално образование. Лятно време семействата ни работеха заедно на нивата и ние с Радка копаехме или жънехме един до друг. Тя непрекъснато ме питаше за града, където не бе ходила, как живея там, с какви хора се срещам и най-много се интересуваше от градските кокони. Като всяко селско момиче тя изпитваше вроден антагонизъм към градските жени и вярваше, че живеят в райско блаженство, не се трудят, за да не си цапат белите ръчички, и по цял ден си правят тънки разходки по улиците. Както и да се опитвах да разсея наивната й представа за живота в града, тя никак не можеше да повярва, че и там хората се трудят, че повечето са по-бедни от нея и работят за единия хляб. Приказваш тъй, защото и ти стана гражданин, казваше тя. Като се изучиш, ще доведеш някоя кокона, белосана и червисана, с шарено чадърче да си пази сянка. И като си представяше навярно как тази гражданка неумело се навежда да жъне или копае с чадърче в ръка, Радка се изправяше на чакъма и диво и простодушно се смееше от сърце.
А сега плачеше неутешимо под булото и аз реших да й подаря простата пиринчена гривничка, която бях й купил от града. Подаръците на булката се дават късно вечер в новата й къща, но аз наруших обичая, за да разсея някак истерията, в която бе изпаднала, както си мислех, от прекомерна възбуда. Честитих й сватбата, честитих и на Койчо. Къщите ни бяха само през един плет, заедно бяхме израсли и заедно ходехме на училище. И той като Радка стигна до четвърто отделение, пред прогимназията се стъписа като пред телена мрежа на война и се отказа да я атакува. Казах му да утеши булката си, а той отвърна, без да ме погледне.
— Като иска да леве, нека си леве!
Не можеше да произнася буквата „р“ и съвсем естествена последица от този недостатък бе прякорът Койчо Лалата. За да прикрива недостатъка си, говореше малко, като се стараеше да избягва буквата „р“. При друг случай би казал „плаче“, но сега не бе на себе си. По всичко личеше, че не съзнава защо стърчи пред хората, навлечен с тежка шуба и астраганен калпак, коя е тази, която подсмърча до него, и какво трябва да прави по-нататък.
Взех ръката на Радка и с мъка надянах гривната на едрата й длан с къси и изпечени пръсти. Казах й, че се радвам, задето се омъжва за Койчо, защото отсега нататък, освен роднини, ще станем и съседи, обещах да й донеса през коледната ваканция още по-хубав подарък, пожелах й щастие. Тя притихна за миг, както детето, заглавичкано от нещо, престава да плаче, само раменете й потрепваха от конвулсии. Може би защото гледах лицето й в ореола на тържеството и през булото, но то ми се стори хубаво и мило, окъпано в сълзи като лицето на разплакано дете. Казах й още нещо, тя стисна ръката ми, наведе се, целуна я и отново заплака. Наложи се стрина Груда да я утешава.