На Големия Буда
от носа излита
лястовица.
Врабчетата
играят криеница
в чаените цветове.
Стъпки по моста.
Разногласият напев на жаби
секна.
Отново се върнах
в родното място
при моята върба.
Планински вишни.
Камъните пеят
в равнинен поток.
Цялото семейство
е на трапезата.
Глас на славей.
О, вишна!
Ти накара и княза
да слезе от коня.
Камбаните стихват.
Еква в нощта
дъхът на цветята.
Под майския порой
край голямата река —
две къщурки.
Пролетен дъжд.
Капки се процеждат от върбата
по падналия сливов цвят.
Пролетен дъждец.
Върху керемидения покрив —
мокра детска топка.
Пролетен дъжд.
Свечерява се.
Отмина и този ден.
Придойде
водата в езерото.
Майски порой.
Врабченце
подскача по верандата
с мокри крачета.
Малчуган
учи котарак на танц.
Пролетен дъждец ръми.
В оризовия разсадник
под залязващото слънце
пробягва змийче.
В звездна нощ
към водата на оризището
вишнев цвят лети.
Излизам от храма.
Пеят берачки на чай.
Това е Япония.
Берачка на чай
сламена шапка си слага
пред огледалото.
„Я, виж, източният вятър“ —
бъбрят си по пътя
слуга и господар.
Срещнах раздавача.
Отварям писмото —
Пролетен вятър.
Наблизо и далеч —
светлини на острови.
Пролетно море.
Чирашки отпуск.
Вятър в боровете
на гробището.
Кокошки
се въргалят в пясъка.
Пролетен ден.
Красиво се издига
хвърчилото
над сиромашката колиба.
Морски отлив.
Рак проучва предпазливо
следа от стъпка.
Пролетен дъждец.
Разглеждам книги
под чадъра в старата книжарница.
Далеч от столицата
в хан, обсипан в цвят от праскови.
Дъждовен ден.
Пролетен дъжд
и сред дърветата —
пътечка към морето.
Бездомен котарак
спи на покрива
в дъждовен ден.
Пролетен дъжд.
Чета писмо —
и в столицата ни вали.
Отвред мъгла.
Долавям стъпки.
Кой ли е това?
Мараня.
Към нажежените камъни
полита сливов цвят.
Мараня.
При всеки удар на мотиката —
мирис на пръст.
Отминава пролетта,
шумолейки
в гъстата трева.
Не паля
книжния фенер с тъга
по отлитащата пролет.
Пролетта отминава.
Птиците плачат
и в очите на рибите — сълзи.