Пробуждам се.
В далечината лаят кучета.
Ранна есен.
Отседнах сам
в големия храм.
Хладна бе нощта,
Ранна есен.
Защо ли гледаш толкова учудено,
гледачке?
Захладнява,
изчезна роякът мушици
над моята лампа.
Плясъкът на вълните
се слива със звука на флейта.
Есен в Сума,
Есен.
Тъжно ехтят камбаните
на далечния храм.
Време за вечеря.
През отворената врата
грее есенното слънце.
Шумно тропна
вратата на храма.
Есенна вечер.
Има нещо драго
в есенната тъга.
О, тази тиха вечер.
Свърши голялото чистене
в храма Дзенкоджи.
Есенна луна.
Есенна вечер.
Запалвам фенера —
мъждука.
Лъх на есента
през капаците на прозорците.
Трепна пламъкът на свещта.
Мъгла над реката.
Чувам как конят ми
нагазва водата.
В планинския храм
стриват ориз.
Лунна нощ.
Ярка есенна луна.
Слугата изхвърли
сляпо кученце.
Есента на живота ми.
Все си е тази луна
и все пак…
В тази есенна нощ
мисля само
за тате и мама.
Дълги есенни нощи.
В плясъка на водата
чета своите мисли,
Рекичката се спотаи
под листата
на отминаващата есен.
Духа есенният вятър,
но все още зеленеят
кестените.
Дълбока нощ.
Млечният път
смени посоката си,
Дълга есенна нощ.
Събуждал се — приказват си
мама и тате.
Нощна буря.
Уж чета, а сърцето ли е сбито
в някаква тъга.
Тъжно и печално.
Бурята едрее.
Привечер,
Зазорява се.
През мъглата струи
гласът на камбана.
Защо се чувствам остарял
през тази есен?
Годините — птици към облаците.
Приятелка
на бурния вятър
е луната в небето,
Всичко тъне
в лунната нощ — дори гърнето
с врящите картофи.
Ярка есенна луна.
Лек димец се стели
по водата.
Днешната луна!
Май няма човек, който
не би взел четката,
Ясна луна.
По верандата на храма
са насядали деца.
Поприказвах
с пазача на моста и се сбогувах
с луната.
Ниско-ниско над коловоза
ято диви гъски лети.
Лунна нощ.
Есенен вятър!
Най-напред задуха в лицето
на поветицата.
Духа есенният вятър.
Живеем и се гледаме —
ти и аз.
Слизам от коня
и питам за името на реката.
Есенен вятър.
Страшно е някак
да срещнеш човек
сред оголялата планина.