Печално и самотно е.
Есенният вятър опъва
влакното на въдицата ми.
Бяла роса.
По една капка
върху бодлите на шипката.
Отмина есенната буря.
Старица събира съчки
пред вратите на храма.
В храма
жена и дете закусват.
Задава се буря.
Червен плод
се търкулна в градината.
Цялата е в скреж.
Под високата луна
минавам сам
през сиромашкото селце.
Отворили човки,
пиленца чакат майка си
под есенния дъжд.
Тъжно и печално е
да се храниш сал, слушайки
есенния вятър.
Ей, почакай,
недей да валиш, есенен дъжд!
Наоколо е пълно с щурчета.
Щурчето плаче
над книжния фенер, изцапан с туш
от покойното ми дете.
Тишина,
Есенна пчела търси мед
в мъха по сливата.
Тъга и печал
навред се разстилат.
Есенна вечер.
Едва се чуват
в обора коларите.
Есенен вятър.
Родното място!
Отсядал за малко —
прелетна птица,
В градината
свети фенер.
Пустее къщурката.
Угасна фенерът
в градината, вятър шумоли
в листата на банана.
Есенният ден е ясен.
Към небето се издига
някакъв димец.
Сянката ми
се изписа на стената. Нощ.
Пее щурче,
Печално е и тъжно.
Самичък ям риба
в есенната вечер.
Есенна вечер.
Чува се как мърдат змиорчетата
в тенджерката.
Късна есен.
Нейде отдалеч долитат
окапали листа.
До всяка къща
цъфти поветица.
Септември.
Изгасват
светлините в голелия храм.
Студена нощ.
Хвърлено под бъчвата за къпане
за подпалки служи плашилото.
Това е краят му.
Планински храм.
Па верандата отекват
гласове на елени.
Есенни колари.
Впиват се сякаш предчувстват
близкия си край.
Ситен дъжд
ромоли по обора.
Кукурига петел.
Нощен дъжд.
Капки барабанят по чадъра. —
Не, не при лен, а у съседа.
Тръгна цялото семейство
Към гробището. Всичките са старци
с побелели коси.
Поклонение на гробищата.
Начело е
старото куче.
ЗИМА
Колибата ми
цяла е обсипана
с листа, окапали от бряста,
Топъл зимен ден.
В сянката —
студено.
Годините си забравям,
гледайки жарава
сред безкрайното поле.
Първа слана.
Вкусна оризова отвара
в ясната утрин.
Луна сред зимната горичка.
Нощта пронизва
до самото сърце.
Петелът се мъчи —
кълве вледенените
обелки от зеленчуци.