Хайне печата за пръв път, под псевдоним, в списание „Хамбургски страж“ на 8 февруари 1817 г. Тези песни са отчасти поетични реминисценции в духа на модния по онова време романтик Брентано, отчасти обаче са несъмнени предвестници на по-сетнешната Хайнева лирика. На всеки случай, тези първи опити му дават да разбере ясно, че досегашният му житейски път няма да го изведе до никаква крайна цел; роднините му също стигат до това убеждение. Макар богатият чичо, Соломон Хайне, да не иска и да чуе за поетичната дарба и писателските наклонности на Хари, той все пак изявява готовност да му даде средства за тригодишно университетско учение, при условие, обаче, че племенникът ще следва право, ще заляга прилежно, ще получи докторат и ще се установи на адвокатска практика в Хамбург.
На 11 декември 1819 г. Хайне бива записан като студент по правните науки на университета в Бон. Изпърво той нехае за юридическите дисциплини, а се занимава усърдно с история, литература и изкуство. Решително влияние върху него упражнява Август Вилхелм фон Шлегел, прочутият преводач на Шекспировите драми, който го насърдчава към поетично творчество. Тук, в Бон, Хайне написва голям брой от песните на „Юношески страдания“, „Съновидения“, сонети и част от трагедията „Алманзор“.
Не може да бъде установено какво накарва поета през есента на 1820 г. да напусне Бонския университет. След кратка почивка в родителския дом в Дюселдорф, младият студент тръгва отново пеша на път, броди няколко седмици из Вестфалия и се озовава в Гьотинген. Но ако близките му се надяват, че в Гьотинген техният Хари ще бъде по-прилежен, отколкото в Бон, те горчиво се мамят. Поетът изпитва отвращение към правото, към „тая страшна книга, библия на егоизма“. През зимния семестър 1820—21 г. той дори не се записва в юридическия факултет, а слуша лекции по немска история и литература. През януари 1821 г., обаче, поради едно негово предизвикателство за дуел, той бива изключен от университета за половина година.
Сега поетът направя може би най-решителната крачка в живота си — през февруари с.г. заминава за Берлин. „Съдбата едва ли би могла да се окаже някога по-благосклонна към духовното развитие на Хайнрих Хайне“, пише с пълно право неговият биограф Адолф Щродтман. По онова време Берлин е малък град, пропит от душния въздух на политическа назадничавост, обществено завладян от вкостенените форми на чиновническото съсловие, в научните си институти ненадвишаващ скромното средно равнище, и все пак вълнуван от един духовен живот, какъвто Хайне едва ли би могъл да намери другаде. Романтизмът, за който Берлин никога не е бил благодатна почва, е в упадък, и образрваните люде — доколкото не са увлечени от демонично-фантастичните приумици на Е.Т.А. Хофман — не откъсват благоговейния си взор от стареещия Гьоте във Ваймар. Музиката и театърът, обаче, са в пълен разцвет. Юношата за една нощ става мъж, и както първата любовна страст някога пробужда поета в него, така сега първият досег с обществения живот разтърсва родения писател на всекидневието. Едва двайсетгодишният дюселдорфски момък се движи спокойно в повече остроумничещите, отколкото остроумни, берлински салони, на равна нога с тогавашните духовни величия: Фарнхаген му става приятел до края на живота си, а прочутата Рахел се задиря понякога с „невъзпитания любимец на грациите“, както тя самата го нарича.