— Изключи това бе, Сидораки! — викна Балабан, докато палеше мотора. — По сигнала от него ще те засекат знаеш ли колко пъти? Тия отзад ако имат такава прослушвачка като онази моята…
Джон бързо изключи апарата и за всеки случай дори извади батерията.
— И ти, Лука, включен ли ти е мобилника?
— Нямам мобилник — отговори оня. — Чист съм.
— Има ли тук път към другата страна на баирите? Да не ни сгащят горе?
— Има един черен път.
За известно време настъпи мълчание. Колата се закатери по хълма и след минута навлезе във вилната зона. Джон поглеждаше назад, където при някои завои се виждаха в далечината скупчените на пътя коли и хора, но никой не ги преследваше — явно още се разправяха със селяните за катастрофата. От задната седалка Лука упъти с ръка Балабан към едно тясно и буренясало разклонение на пътя, промъкващо се между два покъртени каменни зида, и след двайсетина метра му направи знак да спре. После бръкна в раницата си и извади малък нектоп и зъркели.
— Омбре — обърна се Лука към Балабан и го погледна внимателно в очите. — Май се сетих за какви болни мозъци говориш. И май все пак имам пръст в тях. Но идеята не беше съвсем такава. Или по-точно беше съвсем не такава…
— А-а-а! — викна почти радостно Балабан. — Почна да си самопризнаваш!
Лука си сложи зъркелите, около минута си поигра с псевдомишката на нектопа, сякаш настройваше нещо, после свали очилата.
— Виж сам — предложи. — Докато ме чакаш да си прибера боклуците.
Балабан пое нектопа и си сложи зъркелите, а Лука слезе от колата, отключи ниската железна порта отляво и през запуснатия тревясал двор изчезна зад къщата — стара, посивяла, с изпочупени керемиди на стръмния покрив и изгнили от дъждовете дървени капаци на прозорците. Джон се намести по-удобно на седалката и зачака.
— Хм-м-м — изсумтя Балабан след минута и свали зъркелите. Изглеждаше твърде озадачен.
— Какво? — попита Джон. В отговор Балабан не каза нищо, само му подаде зъркелите и се почеса по главата.
Джон надяна очилата — рамката му беше тясна, неудобна, явно главата на Лука беше по-малка от неговата. Сложна, наглед хаотична мрежа от цветни петна заемаше зрителното поле, менейки се по странен начин. Вниманието се увличаше от движенията на петната. Картината противно трептеше. И Джон изведнъж си спомни, че някъде вече е виждал нещо такова. Нещо като рекламен банер, или по-скоро анимирано графично демо, качено в мрежата вместо банер…
7. През задната врата на възприятието
…Вечерният мрак неусетно се бе сгъстил почти до пълна чернота — единствено екранът на Балабановия лаптоп, подпрян отпред между двете седалки, хвърляше разноцветна разсеяна светлина върху надвесените над него лица и бледо осветяваше тясното купе на колата. На екрана причудливо се гърчеше поредният стимоклип. Джон усещаше как постепенно го завладява умора, как мислите му все по-здраво затъват в купищата нова информация, връхлетяла го през последните два часа… Нещата се оказаха съвсем не такива, каквито ги беше очаквал. Уж всичко се изясни, уж виновният сам си призна — а въпросите, които мъчеха Джон, не само не получиха отговор, но се появяваха все нови и нови неясноти…
Стимоклипове — така Лука нарече графичните си творения, когато се върна от вилата с обемист кашон без капак, покрит със страница от „Безсмислен труд“ и превързан с жица. На въпроса какво общо имат тези стимоклипове с „болните мозъци“ Лука отговори с дълги хаотични обяснения: че фоновите процеси, натоварени в унтерсъзнанието, стимулирали мозъка, че в клиповете имало допълнителни кадри, които увличали вниманието и качвали във визуалната памет скрити задачи, и че в някои от клиповете бил използвал схеми на клетъчни автомати… И Балабан, вперил поглед в изровените коловози на пътя, по който колата пъплеше към височината, изведнъж грейна, извика радостно: „А-а-а! Загрях, копеле, загрях!“, и след минута, когато излязоха на един завой, от който вилната зона се виждаше като на длан, се нахвърли върху Лука с лавина от въпроси, но тогава Джон съзря в подножието катерещите се джипове — полицейския и другия, лъскавочервения, и тримата приковаха погледи към тях, следейки маневрите им из зоната… а маневрите закономерно ги доведоха, макар и не веднага, до невзрачната вила на Лука, полицаи и цивилни изпълниха двора, заудряха по вратата, през бинокъла Джон разпозна рижия Дик Пейн, а Лука — някакъв тип по прякор Каймана, доверено лице на Търтея… и тогава Балабан подкара нататък по каменистия път, посочен му от Лука, колата се люшкаше, друсаше, пътят мина през някаква изоставена каменна кариера, после покрай открит въглищен басейн, също изоставен, запълнен по дъното с ръждивочерна вода, покрай запустели миньорски бараки с изпотрошени стъкла… после влетяха в някаква махала, където под колелата им самоотвержено се хвърли хърбава дългоуха свиня, последва удар, строши се левият фар, свинята изквича непредсмъртно, на пътя изскочи червендалест чичко с вила в ръка, разкрещя се нещо, но Балабан даде газ нататък, мина през още едно село, след което избра закътана отбивка от пътя, спря до една чешма под две огромни дървета, увери се, че мястото не се вижда от пътя, и нетърпеливо нареди на Лука: „Говори, Мойсей!“, и Лука заговори — вече трети час…