Впрочем Джон още от началото усети, че му е твърде малко умственият багаж, за да разбере всичко. Виж, на Балабан умственият багаж май му стигна. Или поне така изглеждаше отстрани с невъоръжено око. Разговора с Лука го водеше той, Джон още в началото се оттегли на задната седалка и само следеше клиповете на екрана на лаптопа. Към лаптопа Лука бе вързал своя нектоп с едно кабелче, което извади от недрата на покрития с вестник кашон, и показваше на екрана кадър след кадър. Разговорът отдавна бе навлязъл в несмилаеми психотехнически подробности, които Джон слушаше с половин ухо…
„…Възприятието го натоварвам рекурсивно — твърдеше Лука. — Така се лъжат контурите, отговарящи за елементарните зрителни възприятия. Вместо да си свършат работата и да изчистят кадъра от кратковременната памет, те го качват необработен в дълговременната, а там…“ „А фоновите процеси кога се включват, по време на сън само, така ли?“ — Балабан често прекъсваше събеседника си, сякаш да го убеди, че разбира какво му се говори. Лука с авторитетен тон коментираше: „Не само. Стимулиращият ефект е в това, че се включват и в будно състояние, ако мислиш напрегнато върху нещо. Веднъж натоварени в унтерсъзнанието, виртуалните процеси се подстрояват спрямо текущата задача, която решава съзнанието.“ „Как, на автопилот ли се подстрояват?“ „Може и така да се каже.“ „И клетъчните автомати ги използваш вместо виртуални процеси?“ „Да. А при ония, вашите пациенти, те изскачат в съня. Не мога да разбера на какво се дължи това. Имат хората сигурно някаква особеност на психиката, на перцептивните подпрограми… или на информационния метаболизъм… При мен няма такива ефекти. И при други мои познати също няма. Да вземем да ги поизследваме тия пациенти, че и на мен ми стана интересно…“
— Да бе, ще ги поизследваш с МАСТЕХКОН по петите… — промърмори Джон полугласно.
Според версията на Лука излизаше, че „болните мозъци“ са досаден, неразчетен от него страничен ефект от необмислено пуснатите в мрежата стимоклипове. За самите клипове той твърдеше, че ги е разработвал само като мозъчни стимулатори, а не като програматори, както настояваха Джон и Балабан. Но Джон силно се съмняваше в това. Той трудно можеше да повярва, че Лука е седнал и е изобретил цял куп подпрагови психотехники само за да получи тривиален стимулатор. По-правдоподобно му се виждаше обратното: купът психотехники да е развит със съвсем друга цел, но между другото да се е оказало, че стимулират мозъка… Съмнително беше и това, че един неспециалист — а Лука твърдеше, че е компютърджия, а не психолог — беше стигнал до принципа на стимоклипа по метода на пробите и грешките. Вярно, Лука уточни, че не било само с проби и грешки, че бил прочел нужния куп апокрифни файлове, но все пак у Джон си остана съмнението: не му ли е помагал някой? И не прикрива ли Лука зад себе си някой друг изобретател, пък ако ще самоук като него?… И още нещо, още по-съмнително: ако клиповете са само стимулатори, защо Лука ги е разместил в мрежата? Казва, че било за експеримент, да види как ще се възприемат от хората, какви ще бъдат ефектите. Но какъв експеримент е това, щом няма как да си следи опитните зайци? Е, ефекти наистина дочака — болни мозъци по вестник „Психофеномен“, който на всичкото отгоре не е отварял никога, и хаотични разследвания на „Лукач“ и МАСТЕХКОН…
…Балабан междувременно се беше отнесъл в спомени: „Едно време, като се учех да играя на тетрис, той също ми действаше като психоделик… Стимулираше ми мозъка, или поне аз така си мислех. И сънувах нощем падащи тухли, които трябваше да редя, за да не ме затрупат…“ Лука енергично се съгласяваше: „Точно така! Нали ти казвам, омбре, сега се мъча да направя игрови стимулатори на хипнопринцип. Но съм стигнал само до интерактивните демо-графики, нали ги видя, дето с мишката мениш хода на анимацията…“ „Но като сънувах тетриса, винаги успявах да се събудя сам! — върна се на своята мисъл Балабан. — А тия твои клипчета превключват човека в дявол знае какъв режим. Прекалил си с ефектите…“