Мислите на Балабан постепенно заглъхнаха. В главата на Джон остана да отеква само басовото бучене. Странните атоми с асемблерски кодове бяха изчезнали някъде, а в зрителното поле се заточи безкрайна жълтеникава лента със сложно перфорирани дупки — така изглеждаха, сети се Джон, компютърните перфоленти в историческите филми на ужасите. Той си нямаше понятие как са кодирани данните на перфолентата, но някакъв тайнствен девайс в съзнанието му прекрасно знаеше кода и методично превеждаше: „Организираната реалност от гледна точка на изчисленската лингвистика представлява определен набор езикови шаблони, определен способ за комбиниране на думите. Щом се сменят общоприетите комбинации от думи, се сменя и организираната реалност. Лука Неверни, «Хакери на човешките души», ОБОР прес, Св. Влад.“. Друг девайс в мозъка на Джон — резидентният тълковен речник — услужливо подсказа: „ОБОР е съкращение от «Отдел за борба с организираната реалност».“ И някакъв глас — непознат и туземски, но с школувана актьорска интонация — убедено произнасяше, сякаш четеше радиолекция: „Отделът за борба с организираната реалност е отцепила се фракция от Фронта за пълно и окончателно освобождение «Виктор Пелевин», заподозрян в подривни действия срещу…“ Но гласът изчезна, сякаш някой беше сменил станцията на радиото, и вместо него, сякаш бяха хванали нова станция, запя туземен певец: „Добър вечер, приятелю млад, добър вечер, дрога-арю…“ После и певецът млъкна, дочу се съскане и пукане като от радиосмущения, в полезрението на Джон почна да се съсирва реалността, но не организираната, а другата, физическата, под формата на стая 906 в хотел „Интерглобал“ — и той разбра, че се събужда.
Беше целият мокър от пот, мокри бяха и четиризвездните чаршафи в леглото, потта неприятно студенееше по тялото му, а главата кънтеше от всеки удар на пулса. През прозореца нахлуваше ярка пладнешка светлина. Джон се надигна мъчително от леглото, ръцете му трепереха. Погледна таймера на мобилника, лежащ мирно на шкафчето отдясно. Таймерът безстрашно му показваше, че се е успал юнашки. „Ега ти страничния ефект!“ — мислеше трескаво Джон. „Хипнясал съм до козирката снощи! За тия клипове Лука трябва да го… И то пак хубаво, че се събудих, иначе…“ За това „иначе“ не му се мислеше. За миг само си представи глутница съдебни лекари, наобиколили трупа му в хотелската стая, а отстрани метрополският следовател Хечмур със скръбна физиономия… Джон бавно трезвееше. Страшно му се искаше да вземе хапче. Но не против глава, а тъкмо обратното, ЗА глава. Такива хапчета обаче в куфара му нямаше, а и въобще май бяха забранени за продажба…
Мобилникът неприятно бипна на две педи от ухото му. Джон взе апарата.
— Ало! — това бе нахаканият глас на замразения информатор Делиан. — Джон, вие ли сте?
— Аз, аз — изломоти Джон.
— Да знаете къде е случайно Балабан? Аз тук напипах още информация по вашите въпроси. Важна информация. Но Балабан не се обажда на мобилника. Къде ли може да е сега?
— Кой го знае… — Джон с ужас си представи как Балабан лежи като него някъде с препрограмиран мозък и се мъчи да се събуди. Нужно му бе сериозно вътрешно усилие, за да се овладее. — Каква е информацията?
— Така… Първо. Този Лука има приятелка на име Ирина, която работи в секция „Бързи сънища“…
— На оня институт пак ли? — главоболието на Джон мигом изчезна.
— Да, да! И тази Ирина се занимавала там с нещо от рода на хипноза, макар че не можаха да ми обяснят какво точно…
— Ти кого разпитва?
— Една обща позната сме имали с Лука. Работи в института… А, щях да забравя! Има сведения, че Лука отдавна е член на ОБОРа.
— На ОБОРа?… — през ума на Джон се извъртяха последните секунди от хипняшкия сън. — Какво прави той там?
— Не знам, не съм разучил. Нямам връзки при тях. Нови задачи има ли?
— Вече не… А, трябва ми информация за ОБОРа! Всякаква! И връзки към него и към тази Ирина, искам да ги прослушам и аз.
— Един момент, ще пратя координати… — за около четвърт минута Делиан утихна, след това мобилникът на Джон бипна кратко. — Дойдоха ли?
— Да, всичко е наред — каза Джон, поглеждайки дисплея. — До чуване.
Той хвърли мобилника на леглото. Вече му беше кристално ясно, че Лука ги е изпързалял — и за хипняците, и за това, че ги е правил сам… А и как другояче е можел да реагира? Идват някакви неизвестно откъде, заплашват го с „Лукач“, обвиняват го за нещо, което е разработила приятелката му… Какво му остава? Да отвлече вниманието от Ирина върху себе си, да натъпче нахъсаните питомци на „Лукач“ с хипноклипове… а тези хипняци са си жива идеологическа диверсия, никакви странични ефекти не са, ами най-върло мозъчно програмиране на ниско ниво… С известна изненада Джон осъзна, че не се сърди на Лука за хипноатаката. Дори обратно, неопределената симпатия, която чувстваше към него, се засили още повече. Макар че оставаше този тайнствен ОБОР, заподозрян в подривна дейност срещу дявол знае какво…