Сайтът на ОБОРа се оказа изключен; физическият му адрес, както показа проверката в мрежовата база, беше отбелязан като принадлежащ на ИХСТБ. „Ама че дивотия!“ — помисли Джон. „Търтея ли е най-голям борец срещу тази… оргреалност? Впрочем ако Лука е направил сайта на служебната си машина…“ Джон скочи на сайта на института, оттам — на секция „Нечиста математика“, но секцията беше цялата изключена — вероятно заради ремонта и проверката. Мобилникът на Балабан също не отговаряше. Джон стана, изпи чаша вода с едно колелце витамини и набра номера, който му беше дал Делиан.
— А-а-ало? — отговори женски глас с някак особено протяжно мъркане.
— Търся Ирина.
— Ня-ама я, не е идвала днес на работа — отвърна мъркащият глас. — Не-ещо да предам? Кой я търси?
— От корпорацията „Международен импринтинг“ — влезе в легендата Джон. — Аз съм мениджър по развитието, интересувам се във връзка със… — тук той се заплете, понеже твърде слабо си представяше дейността на „Бързи сънища“. — Мога ли да намеря Ирина на домашен телефон, или на мобилник? Бихте ли ми дали някакъв номер?
— М-м-мобилник не знам да има. Домашният е 554-69-326, но цяла сутрин не отговаря… — гласът, като му споменаха за международната корпорация, стана още по-сексапилно мъркащ и доста разговорчив. — Ирина днес я търсят всички, но я няма никъде. Още сутринта за нея питаха едни чужденци, после шефът, вдигна ми скандал, че не я намира, все едно аз съм виновна…
— А откъде бяха тези чужденци? — заинтересува се Джон. — Да не са били моите сътрудници от „Международен импринтинг“? Как се казваха?
— Единият се представи като… ча-акайте… като мистър Пейн, но не каза откъде е. За другия не помня.
— А… а Лука днес търсил ли е Ирина? — Джон целият се стегна.
— Лука-а? — обърка се гласът оттатък. — Не, не я е търсил. Много интересно, и шефът, и онези също ме питаха звънял ли е Лука. Той е голя-ам мозък де, но… Вие познавате ли го?
— Да, вчера разговарях с него по едни въпроси. Ами… благодаря ви много за информацията.
— Ня-ама защо, беше ми прия-атно — измърка гласът. — За кого да предам на Ирина, ако дойде?
— Казвам се Сидорчук. Джон Сидорчук.
— Сидорчу-ук?… — гласът отсреща се преобрази напълно, гальовното мъркане изчезна, интонацията се сдърви, изсуши се, сякаш събеседничката се бе сетила за нещо твърде неприятно.
— Да, защо, има ли нещо?
— А, не, всичко е наред. Приятен ден — и оттатък бързешком прекъснаха разговора.
Джон прибра мобилника. Разговорът с „Бързи сънища“ го бе объркал до крайност. „Кой ли я е докопал Ирина? — питаше се. — МАСТЕХКОН или Търтея? Или все пак Лука я е предупредил? Да, може на нея да се е обадил вечерта от шосето… Но преследването продължава, при това за истинската виновничка вече знаят всички…“ За да му е чиста съвестта, Джон набра домашния номер на Ирина, но оттатък никой не вдигна. Нахлузи чехлите и тръгна към банята, но в този момент мобилникът бипна сам.
— Сидорович! — това беше без съмнение Балабан. — Жив ли си?
— Жив, жив! — отговори Джон. — Слушай, защо не отговаряше преди малко? Търси те Делиан, открил е, че Лука има приятелка в „Бързи сънища“…
— А-а… — във възклицанието на Балабан нямаше и капчица интерес. — И аз си мислех нещо такова. Само че знаеш ли… Лука ми избяга.
— Как избяга? — не разбра Джон.
— Ей така. Снощи го прибрах да спи у нас, а като се събудих, го нямаше. Дигнал се е някъде заедно с багажа си. Нито бележка е оставил, нито нищо. Или поне да ме беше събудил, като си е тръгвал, ама то мойто сън ли бе да го опишеш…
9. Езопов комплекс
Преди обед бе валял дъжд, и то явно доста пороен. Пътят към вилната зона беше мокър, отстрани се ширеха кални локви, но вятърът постепенно изтласкваше ариергарда на облаците към северния хоризонт, обедното слънце вече грееше ярко, хвърляйки весели отблясъци по мокрия асфалт. Балабан се мъчеше да заобикаля локвите, тъй като те криеха коварни дупки: на няколко пъти колата здраво се раздруса, докато преодоляваше поредния гьол.