— А-а-аа! — изтръгна се неволно от гърдите на Джон, осъзнал изведнъж колко лошо са затапени метрополските социални програмисти. — А-а-аа… Ето ги! — и Джон посочи с ръка напред.
Всъщност нямаше смисъл да сочи — задницата на джипа, запречил тесния изкачващ се път, нямаше как да не бъде забелязана. Балабан спря колата. Бяха вече навлезли във вилната зона, от двете им страни се издигаха цъфнали дървета и мрежести огради. Джон отвори вратата и стъпи на влажния напукан асфалт. Струваше му се, че отклонението към вилата на Лука е буквално в следващите метри на пътя след джипа — и наистина, вдясно между дърветата се виждаше силуетът на сивата стара къща със стръмен покрив. Около къщата се суетяха няколко фигури — униформени и цивилни.
— Ей, кви сте вие бе? — викна някакъв полицай, който изскочи иззад джипа, закопчавайки в движение дюкяна си — очевидно беше пикал върху порутения зид от другата страна. — Да се махате оттук с тая каруца!
Джон махна с ръка на Балабан да стои в колата — не искаше да стават скандали, — доближи полицая и мълчешком му показа удостоверението си от „Лукач“. Блюстителят на реда се преобрази — но не мигом, както очакваше Джон, а доста по-бавно, навярно мисълта трудно си пробиваше път през лоясалите гънки на униформения мозък. Но накрая се случи каквото трябваше: униформеният прибра зъбите, опули се предано, отдаде чест и с учтива покана „Плийз, сър!“ поведе Джон напред.
Пред полицейския джип имаше спрян още един; отбивката, водеща към вилата на Лука, беше затапена от две лимузини, а пред тях стояха пикап и микробус с дипломатически номера. Естествено, никакви надписи „МАСТЕХКОН“ не се виждаха — но и Джон не бе толкова наивен, та да очаква такива. Той се зачуди къде го води полицаят и за какъв го е взел, но в следващия момент видя пред железната порта на вилата да пуши цигара цивилен мъж с побеляла коса и очила със златни рамки, и Джон мигом го позна: това беше Вартоломей, шефът на отдела за особена информация. „Господин подполковник, за вас!“ — израпортува съпровождащият Джон полицай. Вартоломей отначало погледна твърде изненадано, но след миг разпери приветствено ръце и пусна тънка интелигентска — и в двата смисъла — усмивчица.
— А, Джон, вие ли сте? — възкликна той. — Ние вече се чудехме защо не ви виждаме по следата на дивеча… Дори мислехме, че щом ви няма, следата е фалшива, но ето ви и вас, значи е вярна следата, само дето човека пак сме го изпуснали…
Джон стисна подадената му за поздрав ръка, чудейки се как да започне разговор.
— Обиск ли правите? — попита. — Нещо интересно?
— Нищо засега. Но вие, да призная, също имате прекрасни информатори, щом надушихте Лука толкова бързо…
Джон сви рамене. Поведението на Вартоломей не му харесваше. Като шеф на отдела за особена информация, той беше на пряко подчинение на Хумдепа. Вероятно, помисли Джон, са го извикали в помощ на операцията…
— …макар че не разбирам — продължаваше Вартоломей. — От Комитета твърдят, че са ви заповядали да прекратите разследването. Но защо тогава продължавате да вървите след Лука и…
„И Ирина“ — екстраполира Джон фразата на Вартоломей, но онзи мълчеше. Явно мислеше, че Джон не знае за Ирина. Но можеше да е другояче, Вартоломей да знае, че Джон знае, но да чака сам да си каже, да даде знак за добра воля… Джон тръсна глава и разгони от ума си всички тия комбинации. Не ги обичаше.
— Аз разследвам не Лука, а МУЦИ — каза. — И откривам маса нередности. Твърде съществени нередности. Некомпетентност, нелоялност… Не ми се сърдете, Вартоломей, но е така. Ето, членовете на борда и олигарсите са неразделни като… като дупе и гащи, нали така казвахте?
Вартоломей се засмя за миг, но после нервно завъртя поглед наоколо.
— Дайте да се дръпнем малко оттук — понижи глас той. — Да не пречим на движението…
Джон се огледа. Движение, на което да пречат — макар че бяха застанали точно на портата — нямаше: неколцината проверяващи се суетяха вътре в двора, още неколцина полицаи се разтъпкваха отвън между колите, но нито първите излизаха навън, нито вторите влизаха вътре. Независимо от това Вартоломей ненатрапчиво взе да подбутва Джон напред по тесния път, по-далеч от портата. Джон се огледа още веднъж — последното, върху което се спря вниманието му, бяха двама мъже в ослепително бели ризи, които, внимавайки да не се изцапат, мъкнеха нещо, наподобяващо неголяма електрическа печка, — но остави Вартоломей да го издърпа двайсетина метра нататък по улицата, покрай обраслото с храсти неоградено пространство в съседство с двора на Лука.