„А дали и аз на онова заседание не се саморазобличих? — мина през ума на Джон. — Наблюдателят от метрополията, която иска от тях да се правят на тъпи, ги мъмри защо са толкова тъпи! Това ако не е когнитивен дисонанс…“
— …освен това е важно не кой представя доклада нагоре, а кой го е писал реално. При вас, в първи-втори функционален, е лесно, там докладите ги пишат машини, а езика го стандартизират ЛСИ-модулите. А у нас? Вие сами разбирате, че не Матей и Андрей са съчинявали това, което е докладвано в метрополията от тяхно име… Навсякъде си имат по някой подчинен, разбиращ от всичко и движещ всичко, включително докладите. И включително мислите на началниците. Да, Джон, мислите на началниците тук са продукт не на ЛСИ- модулите, а на разни отделно взети разбиратели… и разбирателите понякога ги разиграват като маймуни. Например администраторът на мрежата във Футболния съюз предлага думата „цхазъм“ — и тя хоп, влиза във висшата социолъгия. А после се оказва, че цхазъмът бил измислен още преди двайсет години от някакви пънкари-наркомани, фенове на спонтанното езиково инженерство. Евген, дето му пробутаха термина, стана за резил, като разбрахме…
През ума на Джон мина дивата мисъл, че Вартоломей е хипнясал до козирката също като него. Наистина, шефът на особения отдел приказваше такива неща, сякаш беше позорно дезертирал от оргреалността на служебното си положение.
— Но Вартоломей, защо не въведете тук нормален интелектуален конвейер? — заинтересува се Джон. — За това поне не е нужна никаква особена техника…
Някъде от близкия ъгъл на двора на Лука, в пространството, скрито от погледа на Джон зад недоразлистилия се все още храсталак, се чу внезапен шум от трошащи се дъски, последван от звучно пльокане и невероятен поток от ругатни на английски — Джон, заслушан в ругатните, отначало реши, че в къщата са хванали някой крадец-имигрант от Армадильо. Но бурните излияния на армадилски сленг, велик и могъщ като хуманитарната индустрия, не спираха, дочуха се и нещо като викове за помощ, Вартоломей се вслуша, втурна се назад към портата, Джон го последва, след няколко крачки мерна зад храсталака малък дървен покрив и изведнъж разбра какво се е случило. Някой невнимателен брат по разум бе пропаднал в ямата на нужника и сега се мъчеше да излезе. В двора настъпи суматоха, някои тичаха към мястото на произшествието, други, видели вече какво се е случило, тихо се превиваха от смях гърбом към пострадалия — по особено несдържан начин правеше това един от полицаите, опрян с ръце на ниския каменен дувар отсреща, той не се смееше, а вече се давеше, целият зачервен като пред мозъчен удар. Джон и Вартоломей влязоха в двора. От нужника вече измъкваха пострадалия — това беше рижият Дик Пейн, оплескан чак до гърдите със съдържанието на коварната туземна яма. Елегантният му доскоро тъмносин костюм представляваше жалка гледка. Дик продължаваше да псува като таксиметров шофьор. „Вода! Дайте вода!“ — викаше някой. Двама вече се суетяха около чешмата в двора, но скоро вдигнаха безпомощно ръце — вода не течеше. „Ей, кмета, що няма вода?“ — викна Вартоломей. На званието кмет се обади мургав субект на средна възраст, облечен в плетена жилетка: „По тая тръба, началник, не е текло от година и нещо! Бегайте с кофите на старата чешма! Е-е-ее там доле…“ Дик вече бе захвърлил сакото и трескаво си събуваше панталоните. Някой изнесе от къщата кърпи и, кой знае защо, сиво одеяло, наподобяващо черга. Дворът се изпълни с щъкащи хора, англо- и туземноговорящи, мъчещи се да скрият усмивките. Дик жално гледаше косматите си омазани крака — вече се бе освободил и от панталона, и от обувките, но това не го правеше по-чист. „Максиме! — викна Вартоломей. — Максиме, пали колата и карай мистър Пейн на язовира!“ Очевидно Максим беше шофьорът, заместващ злополучния Нестор — той се обади някъде откъм колите: „Тия зад мене да дръпнат назад, не мога да излеза! Ей! Последния там, дай заден!“ Около автомобилната колона се засуетиха шофьори, джиповете един по един запъплиха на заден ход. Вартоломей уви Дик с одеялото и го поведе навън, виновно подхвърляйки на Джон: „Това е, колега, положението…“
Джон също тръгна да излиза, но тъкмо бе прекрачил портата, когато откъм пътя го пресрещна мъж, наметнал зелено планинарско яке, мъж едър, но някак мек и отпуснат, с рядка брадичка и кротък поглед на будист-самодеец. Мъжът се представи като Евген, политолъг в МУЦИ, и тихо започна да се кае. „Джон! — шептеше той горещо, притиснал ръце до сърцето си, като някой Ромео на поправителен театрален изпит. — Не знаех! Виновен съм, но не знаех, честна дума! Обаче се осъзнах! И ще се поправя!“ Виновността си Евген виждаше в това, че е въвел понятието цхазъм без да е съгласувано с Хумдепа и без да установи, че е подхвърлено от някакви долни пънкари, врагове на ценностите по света и на територията. „Още днес депозирах молба, Джон! — уверяваше той. — Да се признаят всички трудове и документи, съдържащи думата «цхазъм», за недействителни…“ Джон се чудеше как да сдържи досадата си. С виновния тъжен поглед и умолителните си жестове Евген му приличаше на санбернар, уличен в злоупотреба с коняка от благотворителната манерка и изправен пред другарски съд. „И ще разоблича всички, които упорстват в заблуждението си и твърдят, че цхазъмът съществува…“ — обещаваше нещастният политолъг. Джон го слуша още няколко фрази време, после махна великодушно с ръка: „Нищо, Евген, случва се. Вървете и не грешете повече.“ Евген се поклони и изприпка някъде към колите на улицата.