Николай Хайтов
Халища
Минавал съм и заминавал покрай тях, завивал съм се с тях, но да се вгледам истински в тия цветни козиняви ръкоделия на родопчанката — предизвика ме една загадка.
Забелязал бях, че в Родопа, в християнските къщи, не може да се намери цветно козиняво халище. И обратно — никога българомохамеданките не правят небоядисаните, „сури“ халища, които посестримите им, „болгарките“, изработват. А пък са филизи на едно родословно дърво. Говорят на един език, живеят къща до къща. На едни плет простират халищата си, а тези халища са винаги различни. Защо? Погледнете „болгарката“ как багри престилките и торбите, вижте какво изящество и естетическа мярка проявява тя при изработването на сукманите, и ше разберете, че въпросът тук не е до липса на художническо чувство… И все пак, в което и село да отидех, в християнските къщи намирах все същите — сивите и сури халища. Затова пък никога не видях две българомохамедански халища едни и същи. Те бяха винаги други — рожби на една неизтощима творческа фантазия, която си играе с боите най-свободно, смело, понякога дръзко.
Дълго си блъсках главата, за да открия водораздела в халищарското изкуство, невидимата граница между канона и дивното разнообразие, между изключителната свобода и традиционната деспотия. Разгадката дойде неочаквано един разговор с бай Славчо Дичев от смолянското село Манастир. Разказваше ми за дерибейските времена, за хайталъците и зулумлъците на неколцина бабаити в техния край:
„Само чакаха някъде нещо да се пропъстри — я чадърчето си някой да вароса, я шарено чердже да се причерви на плета, — за да го налегнат и бастисат.“
Не бивало шарено чулче да се причерви! Конете, оръжието и боите били господарска привилегия. С нарочно фермани султаните забранявали на раята да се облича в пъстро облекло. С орехова шума каквото е можело да се боядиса — толкоз! Никакви други вапцилки, никакви шарении! Сивият цвят на смирението е трябвало да покрива и глупостта и ума, и великанското и нищожното, и богатствата и бедността на духа. Ето, значи, в какво се състои работата! Ето къде се криела Тайната! Мохамеданските ни събратя просто имали свободата да употребяват боите, да шарят, а понякога и да прешарват своите халища, както си щат!
И тъй, „загадката“ беше разрешена. Но докато питах за халищата, докато ги гледах и разглеждах, аз бях започнал да усещам в тях съчетания особени, който действуваха като музика, шепнеха ми като в приказка, внушаваха ми чувства, вълнения и настроения. Аз и халищата се бяхме сближили, започнали бяхме да се разбираме.
И сега е пред очите ми забърдовското, огненото халище. Първото, с което истински се запознах. То е от тъй наречените „ивичести“ халища, боядисани разноцветно с черно, малиново, сивозелено и между тях един вълшебен оранж, цвят узрял, богат и топъл, едно жълто, посипано с „пипер“, превърнало се в огън, който грее, но не пали, топли, но не гори. Огън укротен, опитомен, заблестял с всичката си сила между сивозеленото и черното. Това черно му придава блясък и височина, сивозеленото — дълбочината, а вишневото е като малинова зора между изгревите на оранжа и нощта!
Огненото халище никога не изглежда едно и също — с промените в осветлението се мени и то. Когато слънцето залязва, оранжът започва да изгрява; когато слънцето се ражда, той се някак понавежда и смирява. И вместо него оживява сивозеленото, засиява в маслени оттенъци, настъпва една вечер през деня, която живее докъм пладне. Тогава идва ред на вишневото да си поиграе. Дори тромавото черно се променя: денем то наедрява и настръхва, а вечер покорно се свива и се превръща пак в рамка на оранжа.
Тъй се „движи“ халището, мени се постоянно и гаснат цветовете, царуват и слугуват и човек никога не може да разбере каква е в същност боята му, каква окраска има то. Майсторица на това халище е Сайфина Рулева. Една цяла година станът й седял впрегнат, без да пипне вътъка. Една година тя „съешавала“ конец до конец, уйдисвала цвят с цвят, правила, тъй да се каже, своите скици, преди да нарисува картината, преди да умножи четирите цвята на четиридесет и четири.
Дъщерята на Сайфина се опитала да повтори същото халище, но като нямала оранжева боя, турила му ясножълта. Така се появило „бясното халище“, едно полудяло в черни рамки жълто, което отхвърало по-високо от Забърдовската чука. Това кресливо, деспотично халище не търпи около себе си нищо, с нищо не може да се сроди и помири — халище кавгаджия, надменно и диво, което прилича на кожа, одрана от змей. Когато питах мъдрата, опитна майка защо халището на дъщеря й е станало толкоз различно, тя ми каза: