— Забуравила е да заюзди жълтото, да го върже за вишната!
А жълтото е и дявол, и дух благороден, не може да се връзва где да е!
Попитах друга една забърдовка, „мурафетлия“ жена, шарила и прешарила много халища, попитах я как „съешава“ цветовете, как ги уйдисва.
— Слагам ги един до друг и гледам: едни са сдушават, други са ритат. Ритат ли са — хайде между тях една дъска… Нека да са зъбят издалече.
Тя ми каза, че жълтото си уйдисва със светлочервено, че харно си захапват оранжевото и червеното, че си вървят лилавото и жълтото, и ми показа след това едно свое халище с теменужни ивици по края, а в средата — зелен квадрат, попръскан с бели петънца. Бях виждал подобно нещо под Забърдо, на ливадите: сняг, трева и теменужен минзухар по ръбовете на кабата… Както в природата. Тая именно природа в различните села определя и различна гама в окраската. В Лъките например, в поднебесното царство на сините скали, водещият цвят е сивозеленикавият на варовика. В забърдовските „модрооки“ халища преобладават теменугите, елите и бориките. Доколкото има червенко в тия халища, то е, за да възпява славата на зеленото. Жълта, зряла ръж и мак! Това е пейзажът в по-южните селища като Беден, Брезе и Могилица. Жълта, зряла ръж и мак! Такава е окраската на техните „ясни“ халища. Колкото по на юг отиваме, толкова по-ясножълта е ръжта и по-червени са маковете, които дават топлота на Юга и великолепия на Изтока.
Освен „пейзажна“ халищата имат и фигурална характеристика. Големия, спокойно сложен квадрат например може да срещнете само на забърдовското халище, докато ромбът и малките квадратчета, наричани още „просфорки“ или „очици“, са емблема на Могилица. За различка от халищата в Могилица беденските са повечето на „писи“ — ивици, — само че ивиците на отделните „платици“ са разешени (разместени). По традиционната окраска и фигурите безпогрешно може да се определи за всяко халище в кое село — нещо повече, — в коя махала е направено то.
В Смилян сред тъмните халищя ми попадна халище „ясно“ — весело, засмяно, — халище сред десетина модрооки смилянски посестрими, наредени върху една шарена ракла. Сепнахме се — как е възможно? После разпитахме и разбрахме, че ясното халище дошло в Смилян в чеиза на една невяста от Могилица. Така го и зарязали; да подсмърча в кьошето — доведениче, заобиколено от ревност и презрение. То си седи, от кое ли време, сгънато на раклата и никой не го допуща в одаите, никога не се явява пред хора, не се показва пред чужди очи… Една тъжна руса Пепеляшка, за която никога няма да дойде царски син!
В Могилица пък — друга изненада: сред ясните слънчеви халища се изтърси едно маслиненозелено с петролени блясъци в „очичките“, замислено и тъжно. Какво търси тая тъмноока хубавица сред калабалъка на русите? И коя беше тая странна, смела жена — зачеркнала традицията, дала гръб на слънцето, за да потопи очите си в дълбочините на морето? Ето какво узнахме:
През „Мора-кавгасъ“ (гръцкото въстание в 1821 година) неколцина могилчани отишли под един башибозушки байрак, за да учавствуват във войната и грабежа. Когато се върнали от „сефер“, заедно с другата си плячка довели в Могилица и гъркини, заробени млади момичета. Смолянският войвода Салих ага, българин-мохамеданин, човек със строга нравственост, изпратил въоръжени хора, за да отнемат робините от могилченските бабаити, и те наистина били отведени и омъжени сетне за християнски мъже от Райково и Устово. Но две или три от робинките останали. Скрити, потулени, те били „фереджосани“ овреме и Салихаговите сеймени не ги намерили. Една от тях е майсторицата на модроокото халище. Потурчената втъкала в него и морето, и родните маслинени гори, и своите мечти. Втъкала и тъгата си в халището, за да я предаде и нам в чудно съчетаните цветове. Какви бои! Достатъчно е да потрепне само един лъч, за да раздвижи козината и да я превърне в маслинозеленикави талази, или пък в гори, разлюлени от зефира. Защото цветовете на това халище са окачени на такива чувствителни везни, че всеки лъч може да ги разлюлее, да промени окраската, да извърши магията пред очите ви. Залива те чувство на кротка, дълбока тъга, когато гледаш това „робинско халище“. Нито едно пъстро петно няма в него! Никаква надежда. „Просфорки“ и „очета“ — цяла решетка, но това са очи, вгледани в собствената болка, навътре, назад, очи, потънали в тихото съзерцание на онова, което е било и никога вече няма да бъде.
Не винаги рожбите на тъгата са тъжни неща. Тъгата понякога ражда по законите за контраста весели, превесели неща. Така се е родила например „хубавицата“ от село Беден, на която попаднахме случайно. Цял ден ходихме от къща в къща и гледахме халища, но особена сполука нямахме. Нищо не ни хвана очите. Видяхме халища ясни, от ясни по-ясни, най-ясни, видяхме шарени, та прешарени, задавени от пурпур, претоварени. Жените в Беден, тихи, скромни наглед, се оказаха петимни за блясък. Те не бяха пощадили нито една краска, разливали бяха пембено с ведра, трупали боя връз боя — толкоз ненаситно, че засищаха окото. Отчаяли се бяхме да намерим нещо интересно сред тоя байрам на боите, когато пред очите ни се появи козинявата красавица, провъзгласена единодушно след това за първо халище на Беден.