— Готвачът на генерала иде, него ще попитаме... Ей, Прохор! Я ела тука, драги! Виж това куче... Ваше ли е?
— Ама че го каза! Никога не сме имали такива!
— Няма какво да питаме повече — казва Очумелов. — Безстопанствено е! Какво ще говорим повече... Щом казах, че е безстопанствено, значи, такова е... Да се застреля и туй то.
— Това не е наше — продължава Прохор. — Това е на брата на генерала, който пристигна оня ден. Нашият не е по хрътките. Брат му оби...
— Та брат му, значи, е пристигнал? Владимир Иванич? — пита Очумелов и по цялото му лице се разлива усмивка на умиление. — Боже, гледай ти! А пък аз да не зная! На гости ли е дошъл?
— На гости...
— Боже, гледай ти... Домъчняло му е за братчето... А пък аз да не зная! Значи, това кученце е негово? Много се радвам... Вземи го... Кученцето си го бива... Пъргаво такова... Хам този за пръста! Ха-ха-ха... Ей, защо трепериш? Ррр... рр... сърди се, дяволчето... паленце такова...
Прохор вика кучето и тръгва с него от склада за дърва ... Тълпата се смее на Хрюкин.
— Ще те пипна аз тебе! — заканва му се Очумелов и загръщайки се в шинела си, продължава своя път по пазарния площад.
1884