— Grazie. Scusi, non sono vestito — благодари той, извинявайки се, че не е облечен и задържа вратата открехната, колкото да поеме подноса.
Обу панталоните си, облече тениска, извади телескопа и карабината от гардероба, за да ги постави на маркировката, която бе направил със скоч на перваза пред прозореца на капандурата. После остави до телескопа топче листчета за бележки и джобен калкулатор. Вече беше изчислил и програмирал разстоянието между двете маркиращи линии на задната половина на пистата, преди тя да навлезе в завоя към далечната страна. Въведената в калкулатора програма му позволяваше да натисне два бутона в моментите, когато колата щеше да минава през маркиращите линии, а на индикацията щеше да излезе точната скорост в тази отсечка. Ако скоростта надминеше 90 мили в час, тогава трябваше да стреля. Той отпи от кафето, без вълнение разви фиксиращия винт на триножника и погледна през лазерния прицел.
След малко се прехвърли на телескопа, нагласи го на максимално увеличение и видя познатия черен гащеризон с червената ивица на ръкава. Можеше даже да прочете думата под търговската марка на Акила: „Uno“.
И лицето — това мургаво, напрегнато лице с твърда челюст и разбъркана черна коса — лицето на Марца!
Според последната информация, с която разполагаше, Марца щеше да бъде в Монте Карло заедно със съпругата си до след Нова година. Първите няколко изпитателни пробега щяха да бъдат направени от резервните пилоти. Ръката на Фалмаут леко се разтрепери, когато си помисли, че възнамерява да убие тъкмо Марца — идола на всяка жена, героя на всяко мечтаещо момче, човека от фантазиите на всеки италианец. Марца беше национален герой… не, той беше интернационален герой. Някой ден по градските площади щяха да стоят неговите статуи. Където и да отидеше, събираха се тълпи, за да го зърнат, да го докоснат и да скандират: „Марца, Уно… Марца, Уно…“.
Това не бе част от сделката. Не, това определено не можеше да бъде част от поставената му задача.
Какво повтаряше постоянно Джек Хокинс в „Мостът над река Куай“? „Винаги се случва неочакваното.“
Господи, каква литературна парабола! След двайсет години в този занаят трябваше да заподозре, че нещата се развиваха до момента прекалено гладко. Както и да е, колата бе програмирана за унищожение, и майната му, но това поне беше добре. Но ако експлозивите С-4 откажеха да проработят, ако се наложеше да стреля, тогава нещата стояха съвсем различно. Изстрелът и без това се очертаваше като труден, а с Марца зад волана…
Той запали цигара и продължи да гледа краля на автомобилизма, който бързо вървеше по дългата писта. И когато Марца приключи и се върна в завода, Фалмаут демонтира пушката. Толкова! Ако бомбите не свършеха работата, Марца щеше да запази живота си.
Дявол да го вземе, та Марца бе един и от неговите герои! И той нямаше просто така да го застреля с пушка. В действителност, след двайсет години в занаята, Фалмаут се надяваше, че този път, само този път, той ще се провали.
1.4
Джузепе ди Фиере — човекът така професионално проектирал „Акила-333“ и „Милена“ — пристигна в седем и петдесет. Бялата му коса беше разбъркана от вятъра. Ди Фиере бе на седемдесет и една години и караше своя модифициран вариант на състезателния модел „Акила“ със свален гюрук — в дъжд, пек или сняг, всеки ден изминаваше осемнайсетте мили от неговата casa di campagna до завода.
Така и не бе успял да се състезава като пилот. Това бе една провалила се мечта, умряла много мъчително. Още като четиринайсетгодишен бе започнал да участва в мотоциклетни състезания. На шестнайсет вече имаше име. Име, което загуби един неделен ден на колодрума във Винсенцион. Усети само, че мотоциклетът изчезва под тялото му и преди да съумее да реагира, разбра, че десният му крак се е заклещил към задното колело, а мотоциклетът, с все още работещ двигател, продължаваше да се носи вече неконтролируемо по пистата, влачейки го след себе си в продължение на цели петдесет ярда, размазвайки крака му в безформена натрошена маса, преди да се прекатури и разбие някъде около него.
Лекарите се погрижиха още в палатката на медицинската служба край трасето, отрязвайки крака му под коляното, за да запазят останалата част.
Цената, която плати, бе един крак и лишаването от наслаждението да се състезава, но инцидентът не му отне любовта към шофирането — то беше така дълбоко вкоренено в него, че той просто трябваше да се захване със следващото най-близко нещо: създаването на състезателни коли. Завърши инженерство. Известно време практикува като механик, прояви интерес към аеродинамиката и започна работа в самолетните заводи „Де Хавиланд“ в Англия. Преди да стане на трийсет години, вече познаваше всеки болт, всяка гайка, всеки конструктивен елемент във всеки състезателен автомобил, който някога бе произведен. Обиколи Европа в търсене на стари коли и започна да ги реконструира. Още преди да проектира първата си успешна кола на трийсет и четири години, бе признат за автомобилен гений.