А колите му побеждаваха. Той работеше за най-добрите — Ферари, Мазерати, Порше. Сега завършваше цикъла при най-великия от всички — Новилиано.
Марца бе нещо много специално за Ди Фиере. В него той може би виждаше сина, който никога не бе имал, или пилота, какъвто никога не бе станал. Нямаше значение кое от двете. Той изживяваше агония всеки път, когато Марца излезеше на пистата, страдаше при всяка негова катастрофа, опияняваше се заедно с него от победите му. Беше учил Марца така, както един баща обучава сина си. В продължение на три години бе съпреживявал с Марца — и с никой друг, даже не и с padrone, самия Новилиано — всяка агонизираща подробност, всяко разочарование, всяко хрумване, всеки триумф и всеки провал в търсене на перфектната кола. Когато разказваше за нея — много преди идеите му да намерят пътя към чертежите — той сякаш говореше за любима жена, описвайки темперамента й, споделяйки нещата, които й доставяха удоволствие, оплаквайки се от капризите й. Дори бе научил и Марца да говори с нея — там на пистата — така, че да я накара да му се подчинява и да дава най-доброто от себе си.
Сякаш всички негови фантазии се бяха материализирали: за да създаде своето чедо, той разполагаше с ресурсите на най-добрия производител на коли в света и с умението на най-добрия пилот, който можеше да я тества. А понеже и двамата бяха хора, движени от страстите си, Марца добре разбираше възрастния човек и знаеше, че тази кола не е нито лека жена, нито привличаща погледите крещящо облечена скитница; тя беше като дама — елегантна, красива, идеалния шампион. И затова Ди Фиере я бе кръстил „Милена“, давайки й името на единственото нещо, което Марца обичаше повече от състезанията.
Както можеше да се очаква, Новилиано пристигна последен. Той бе човек на традицията, дисциплиниран и неизменящ на навиците си. Идваше в завода шест дни в седмицата точно в девет часа — около шейсет и пет годишен едър мъж с тегло, което се колебаеше около триста фунта. Но всичко останало в него бе безукорно. Облечен бе в безукорен син костюм с жилетка, бе втъкнал безукорен карамфил в петлицата на ревера си, бялата му риза бе също безукорна, а вратовръзката му модел „Контеса Мара“ в синьо и червено бе направо перфектна. Посребрялата му коса и брада бяха оформени също безукорно. Никой никога не бе виждал Новилиано неофициално облечен, нито го бе зървал с разбъркана коса или разхлабен възел на вратовръзката.
Търговската марка на Новилиано бе елегантността. Той бе олицетворение на плейбоя и по свой собствен начин допринасяше за рекламата на своите коли толкова, колкото и самия Марца.
Когато влезе при тях, носеше в едната си ръка кофичка за вино с лед, а в другата три чаши за шампанско. Не каза нито дума, просто влезе, остави кофичката на една от масите, извади от нея бутилка „Дом Периньон“ и я отвори. Напълни чашите и подаде едната на Марца, а другата на Професора. Ъгълчетата на устните му подсказваха, че може би се усмихва, но брадата не позволяваше да се види усмивката.
Марца се обърна към Професора:
— Видяхте ли това, синьор? А? Мисля, че беше усмивка. Да, боже мой, това определено беше усмивка. Големият padrone най-сетне се усмихна — и засмивайки се сам, той вдигна своята чаша.
Тримата ги докоснаха и се разнесе кристален звън.
— Salute — произнесе Новилиано, — e grazie.
Марца и Професора отпиха по глътка и оставиха чашите си на масата.
— Ще наблюдавам от контролната кабина — обяви Новилиано.
Той потупа Марца по гърба, целуна Ди Фиере по бузата, а после двамата мъже се качиха в колата и затегнаха ремъците си. Марца пъхна ключа на запалването, завъртя го, включи на скорост и „Милена“ плавно се изнесе на пистата.
— Какво ще кажеш, Професоре? — попита Марца.
— Готова. Най-сетне е готова — намести се по-удобно в седалката възрастният мъж, усмихвайки се със задоволство.
Марца насочи колата към средата на пистата и плавно ускори.