Кондукторът, нисичък човек с корем, над шейсетте и с воднисти очи, пое документите му.
— Вие сте inglese — осведоми се той с нисък, треперещ глас.
— Si — отговори Фалмаут.
— Чухте ли трагичната новина?
Фалмаут не искаше да я чува. Някак безчувствено той поклати глава.
— Загина Марца. Нашият велик шампион. Най-големият спортист на Италия от времето на Новалари насам. Numero Uno e morto.
Фалмаут усети по гърба му да полазват студени тръпки.
— Много съжалявам — обади се той. След малко попита: — Как е загинал?
Кондукторът перфорира билета му на няколко места и после гордо заяви:
— В кола, разбира се — след което излезе.
Когато си замина, Фалмаут усети реакцията на напрежението. Почувства се изпразнен, вътрешно опустошен и изпълнен с тъга. В ъгълчетата на клепачите му започнаха да парят горещи сълзи.
Дяволите да го вземат, каза си той, започвам да остарявам за този вид мръсотия.
2.
2.1
Хари Лансдейл поспря посред рутинната си обиколка, облегна се на стената на извисяващата се метална конструкция на „Хенри Торо“ и се загледа мрачно през илюминатора на палубата на най-голямата нефтена платформа на света. Беше виждал бури и преди, но тази… тази, щеше да бъде нещо убийствено.
Наближаваше полунощ, температурата на морската вода бе около минус 3, минус 4°С и продължаваше да пада. Брулещият арктически вятър, нахлуващ откъм морето Бофор през голите равнини северно от Брукс Рейндж, беше задухал още предишната нощ. Температурата падаше постоянно, а морето продължаваше да изстива, докато слънцето хвърляше сивия си всеобхватен полумрак над замръзналата пустош на Северна Аляска. Вятърът самотно виеше над изсечените дървета, а белите лисици, сновящи в търсене на леминги, оплакваха участта си пред вечния здрач. Започваха да се появяват късове лед, носещи се от Арктическия океан в Чукотско море, където забулените в мъгла зайчета на вълните ги подхвърляха като перушинки.
Зимната буря, вилнееща над откритото море, атакуваше нефтената платформа на сто двайсет и две мили от брега, а вятърът свиреше между стоманените въжета, опитвайки се да ги захапе.
Лансдейл не се безпокоеше за платформата. Тя бе проектирана да издържи на всичко, което арктическите бури можеха да запратят по нея. Погледната от въздуха, „Хенри Торо“ приличаше на гигантски бръмбар, забил четирите си огромни стоманени крака дълбоко в беснеещото море. Платформата беше чудовищно голяма — два пъти по-голяма от футболно игрище, с палуба, издигаща се на шейсет фута над повърхността и надстройка поне още пет етажа над нея. Паякообразните й крака се спускаха на двеста фута под морското ниво и бяха закотвени на дъното — още двеста фута по-надолу — със стоманени кабели.
Лансдейл опря длан на стената. Никакви вибрации. Дори шестфутовите вълни и бруталните ветрове не можеха да разтърсят неговото творение.
„Торо“ наистина бе короната в неговата кариера: най-голямата полупотопяема платформа, която човек някога бе правил — с огромни бетонни блокове, в които се намираха апартаментите за двестачленния й екипаж; с три различни ресторанта, в които се предлагаше храна от трима различни готвачи; с два салона, в които се прожектираха само филмови премиери; със сателитна антена, която улавяше в чинията си деветдесет канала от целия свят и ги препращаше по 21-инчовите телевизионни приемници във всеки апартамент.
Направено бе всичко необходимо, за да бъдат безкрайните дни по-поносими за екипажа, защото платформата се намираше отвъд северозападното крайбрежие на Аляска, на сто и четирийсет мили от нос Хоуп, на самата периферия на полярната шапка и най-вероятно бе най-самотният форпост на човечеството на света. Но бе кацнала над едно от най-богатите петролни находища.
Лансдейл бе не само главен инженер и менажер на този проект, той бе неговият създател. Цели осемнайсет години той бе мечтал за тази Шангри-Ла3, построена по поръчка на края на света. Проектирането му отне четири години — години на борба в заседателните зали, на търсене на съмишленици по барове и ресторанти, на убеждаване на консорциума на четири нефтени компании, че рискът си заслужава.
3
Митична страна, символ на земен рай, усамотено, идилично убежище (спомената е за първи път в романа на Джеймс Хилтън „Загубени хоризонти“). — Бел.пр.