Убеди ги в крайна сметка не проектът, а човекът, който стоеше зад него. Хари Лансдейл познаваше нефта, знаеше къде да го намери и как да се добере до него. Той беше суров като самата Арктика и непоклатим като платформата, която бе построил — беше човек, посветил живота си на издирването на черното злато, запечатано под земята. Беше работил на много платформи навсякъде по света и за да го докаже, разполагаше със списък, гордо татуиран на дясната му ръка, така както един стар ветеран от войната отбелязва на ръкава на куртката си славните сражения, в които е участвал — от „Суийт Дип“ и платформата край бреговете на Луизиана, до „Каламити Рън“ в Северно море и петролните полета в безкрайната пустиня на Саудитска Арабия, наречени „Пясъчния Хилтън“.
О, той беше платил за всичко това, естествено. Макар и само четирийсетгодишен, лицето му бе набраздено със следите на тежка работа, дланите му бяха грапави от мазоли, гъстата му разбъркана коса бе посивяла. Но за Лансдейл всяка следа, оставена от живота по него, всеки мазол, всеки сив кичур, си заслужаваше. Той се усмихна, повдигна чашата кафе до устните си, потупа леко илюминатора и изръмжа с глас, станал дрезгав от цигари, уиски и недоспиване: „Честита Нова Година, щорм“.
Дори на петнайсет фатома4 дълбочина морето беше бурно. Огромни водни маси се преместваха под търкалящите се по повърхността шестфутови вълни. Едва доловимата светлина, която бе съумяла да пробие дотук, осветяваше нещо, което приличаше на стадо от четири тюлена, пробиващи си път сред мрачните води. Това бяха четирима мъже, облечени с термоизолационни костюми, свързани помежду си като алпинисти с найлоново въже, които си пробиваха път в опасното море с подводен скутер. Към него, също с найлонови въжета, беше прикрепен сандък с големината на детски ковчег.
Водачът на малката група вдигна китка до леководолазната маска върху лицето си. Беше едноок. На мястото, където трябваше да бъде другото му око, имаше грозно зейнала дупка. Той направи справка с компаса и дълбокомера и леко промени курса, който следваха. Тънкият лъч на фенерчето му постоянно обхождаше тъмнината около тях. В този миг един от хората му видя целта и очите зад стъклото на маската му се разшириха: огромна стоманена колона, дебела шестнайсет фута и неподвижна като планина, се противопоставяше на океана. Около нея водата се разбиваше на пяна, отдръпваше се и пак атакуваше.
Водачът ориентира скутера на безопасно разстояние от колоната, съобразявайки се с подводното течение, защото и само една вълна бе достатъчна да ги запрати върху нея и да ги унищожи. Спътниците му останаха настрана, докато той приготви харпуна и изстреля стрела, която се стрелна през водата покрай колоната, загуби скорост и се понесе в обратна посока от разбиващите се вълни, така че въжето се усука около нея. Водачът направи със скутера три-четири обиколки около колоната, докато се убеди, че въжето образува здрава връзка, след което насочи скутера по течението, като се стараеше да държи въжето натегнато.
Останалите трима отвързаха приличащия на ковчег сандък и предпазливо започнаха да се придръпват по въжето към колоната.
Извършвайки редовната си вечерна обиколка преди лягане, Лансдейл влезе в контролната зала и спря, наблюдавайки минималния екип, който бе поел дежурството. Обстановката му приличаше на декор от някакъв фантастичен филм с редиците компютърни екрани, на които присвяткваха различни съобщения, докато автоматиката на платформата управляваше изпомпването на нефт от петролните кладенци по дъното, разположени в околност от трийсет мили и насочваше скъпоценната течност към резервоарите по периферията на платформата, а оттам, през дванайсетинчов тръбопровод, монтиран на дъното на Чукотско море, към приемната станция в покрайнините на селището Уейнрайт, отстоящо на сто двайсет и две мили на изток оттук, където неплодородните земи на Аляска се миеха от морето.
Идеята беше революционна. И освен това плодотворна. Вече три месеца съоръженията на платформата работеха като добре смазана машина. Е, с множество малки проблеми, но в рамките на очакваното. Нищо съществено. В момента „Торо“ действаше с минимален екип от сто и двама мъже и четири жени — стотина души по-малко от нормалното — всички те доброволци, отказали се от Коледната си ваканция.
Слик Уилямс, геният на електрониката, чиято основна грижа бе компютърната зала, седеше пред централния операторски пулт, опънал крака на бюрото, отпиваше от кафето и наблюдаваше примигващите светлинки. Той усети влизането на Лансдейл и вдигна поглед: