Когато се добраха до скутера, водачът преряза връзката с колоната със секач и въжето се изскубна на свобода. Тримата останаха сгушени един до друг, а трупът се люшкаше в края на спасителното въже, докато водачът направи справка с компаса и насочи лъча в тъмнината, отдалечавайки се със скутера от смъртоносната колона.
След малко те се загубиха в черните води на морето, теглейки зловещия си товар.
2.3
Цяла стена от екрани на монитори в стаята на Лансдейл му даваше възможност да наблюдава по вътрешната тв мрежа какво става в контролните зали, както и навън. Суграшица вееше през въжетата на „Торо“ и почти по цялата палуба.
Скоростта на вятъра е към сто и десет, може би и двайсет възела, помисли си той. Ураганен вятър, който при това се засилва.
На вратата леко се почука.
— Отворено е — обади се Лансдейл.
Влезе Мардж, затвори вратата зад гърба си, за няколко секунди го изгледа усмихнато, след което щракна ключалката на вратата, без да сваля поглед от него.
— Абсолютно безсрамна си — каза той.
— Няма такова нещо на тази баржа — възрази тя.
— Баржа! Боже, какво светотатство! — изсмя се той. — Ти идваш при мен само защото съм капитанът на отбора.
— Ами! Само исках да видя дали бачкаторите правят любов, без да си свалят чорапите.
— Зависи колко е студено.
— Около двайсет под нулата е и продължава да пада.
— В такъв случай, може би няма да ги сваля.
— Така си мислиш.
Тя прекоси дневната и поспря за миг пред лавицата с книги. Шели, Колридж, Шекспир, „Дзен и дзен класика“ на Франк, френски и испански речници, „Алена жътва“ и „Кървави пари“ на Хамет. После погледна през илюминатора към сивото, безжизнено, безкрайно море и вълните, шибани от суграшицата и вятъра.
— Страшничко е — въздъхна тя. След това обърна гръб на прозореца. — Боже, с какво удоволствие ще се върна в цивилизацията, където през деня е светло, а през нощта тъмно.
Той приготви ром с кока-кола и взе чашата, за да й я занесе в другия край на стаята.
— Защо, по дяволите, реши да останеш тук през празниците? — попита той. — Сигурен съм, че не е било заради премията.
— Че защо? Шейсет и два и петдесет в добавка към сто двайсет и петте. Прави почти две хиляди долара за две седмици. Освен това единият ми син е някъде из Върмонт с отбора по ски на колежа, а другият гостува на приятелката си в Охайо. За какво да се прибирам?
— Това ли е?
— Е… ти също си тук.
— Мислех, че си забравила.
— Трудно бих могла.
— Разведена ли си? — зададе той нов въпрос. Никога преди не бяха разговаряли на лични теми.
— Вдовица. Омъжих се на двайсет и две и овдовях на трийсет и седем.
— Какво се случи?
— Той се скапа от работа. На четирийсет и две години. Един ден тръгна за офиса и после го видях в погребалното бюро, където някакъв тип се опита да ми продаде ковчег за пет хиляди долара, докато си бършеше ръцете над тялото му.
— Признавам, че е малко неприятно.
— Малко неприятно? Може би. Съвсем малко. Само дето промени живота ми из основи.
— Обичаше ли го?
— О, аз… разбира се. Разбира се, че го обичах. Беше свестен човек.
— Господи, каква епитафия. „Тук лежи Джо, който беше свестен човек“.
— Казваше се Алек.
— Епитафията не става по-добра от това.
— Добре тогава, не беше човек, който може да накара сърцето ти да трепне. Обаче създаваше… уют. Алек можеше да създаде страхотен уют около себе си.
— И как се случи, че ти стана дърводелец? На тази баржа, както я нарече.
— Ами, преди това се занимавах с реставрация на антични мебели. Бизнесът западна. И когато се осъзнах, разбрах, че съм станала бачкатор. А ти? Диплома по електроника, а си покрит с татуировки. Нещо не се връзва.