Върна се при колата и се отправи навътре в гората, минавайки покрай другите наети хонди, паркирани безразборно пред малките къпални по пътя. Някакъв едър хаваец в червена басмена риза и измачкани панталони излезе на шосето и му махна с ръка. После показа на Еди значката си.
— Щатска полиция — произнесе хаваецът на прецизен английски. — Мога ли да видя шофьорската ви книжка, ако обичате?
— Разбира се — каза Еди. — Случило ли се е нещо?
— Не, сър. Обикновена проверка. Виждам, че сте от континента. Ще бъде добре, ако внимавате, когато напускате колата. Вземайте всички ценни предмети със себе си. На островите стават много кражби на коли. Млади пънкове, нали знаете. Грабват нещо и побягват. Точно заради тях нито една от колите под наем няма здрава ключалка. Разбиват ги, без да му мислят.
— Благодаря, полицай.
— Да, сър. Не искаме хората да си заминават бесни — и той се усмихна.
— Това ли е пътят за залива Мамалу?
— Направо и след десетина мили ще стигнете. Просто няма как да сбъркате. Но там ще трябва да завиете обратно. Има, разбира се, път през застиналата лава на Халеакала, но там могат да минат само рейнджъри. Много е опасно.
— О, смятах да постъпя точно така — каза приятелски Еди и продължи нататък.
Хиндж паркира колата си, преди да отиде на моста над „Седемте езера“, за да продължи пеша нагоре по планинските пътеки, извеждащи на края на лавното поле на Халеакала, откъдето се спусна към залива от другата страна на пътя. Преходът беше лесен, направо разходка — някакви три мили през билото. И макар да беше горещо, а влажността висока, Хиндж не се изпоти. Хиндж никога не се потеше.
На няколко ярда от пътя той зави и се върна под прикритието на плътната зеленина. Седна, извади хартиен плик от джоба на палтото си и разстла съдържанието му на земята: пура, дебела химикалка, малък пакет памук, термометър и спринцовка.
Извади пълнителя на химикалката и счупи двата края на кухата тръбичка, след което внимателно я вмъкна по центъра на пурата. Издуха парченцата тютюн в кухата сърцевина и погледна през нея: държателят на химикалката образуваше абсолютно чист цилиндър по оста на пурата. После разчовърка единия й край, маскирайки дупката. Счупи термометъра и изтегли две-три капки живак със спринцовката. Извади дървена кибритена клечка от джоба си, запали я, духна я и я втъкна в отвора на иглата, за да бъде сигурен, че живакът няма да изтече навън. Обви края на клечката с малко памук и постави самоделната стреличка в единия край на пурата. Другия край захапа, напъха остатъците в хартиения плик и го сложи в задния си джоб. Накрая се облегна на дървото зад гърба си.
Гората ставаше все по-гъста, а пътят все по-тесен. Неочакван порой раздруса дърветата. Дивите птици хорово се възмутиха. Стана толкова тъмно, че се наложи да включи фаровете. Също така неочаквано между дърветата си пробиха път слънчеви лъчи и огряха неравното шосе пред него. Полето от лава се намираше пред него, а отляво, докъдето му стигаше погледът, се простираше Тихия океан.
Мястото беше напълно безлюдно.
Еди Уолфнагл се почувства самотен.
Слезе от колата и се огледа. Нямаше други коли. Нямаше нищо. Нищо, освен океана, гората зад него и внушаващият респект замръзнал поток от лава, спускащ се по склона на планината към океана — продукт на вулкана, който някога, преди хиляди години, може би, бе залял половината остров, оставяйки кратер по-голям от остров Манхатън. Пред очите му се простираше сиво-черно плато. В горната си част то плавно се спускаше към океана, но после изведнъж пропадаше стотина фута, за да стигне до брега.
— Господи! — изрече той.
През пътя беше спусната бариера. На нея бе закована табела с надпис:
Този път е затворен.
Нарушителите ще бъдат съдени.
Национален парк „Халеакала“
Рейнджърска служба на Съединените щати
Зад гърба му изпращя счупено клонче. Той се обърна и видя някакъв мъж да се приближава към него. Беше висок колкото Еди и вървеше, подпирайки се на някакъв клон.
Еди малко се изненада. Ако това бе Хиндж, той изглеждаше доста зле. Тази прическа? Костюм от полиестер? Боже господи, откъде идваше той? Освен това беше по-млад, отколкото Еди си го бе представял и доста по-светлокож. Кой знае защо Еди бе очаквал, че Хиндж е тъмнокож. Дори с посребрена коса. А този тук… по дяволите, този тип едва ли имаше и трийсет.