— Проверката на гласа е позитивна. Паролата е правилна. За кого е докладът?
— Куил.
— Свързваме ви.
Наложи се да изчака около минута, преди някой да вдигне слушалката.
— Куил на телефона.
— Осъществих контакта. Информацията е получена и унищожена.
— Чудесно. А самият контакт?
— Ликвидиран.
— Добре, проблеми?
— Няма.
— Съжалявам, че трябваше да си прекъснете отпуската.
— Всичко мина добре. До вечерта ще се прибера в „Роял Хаваи“.
— Благодаря. Честита Нова година.
— Подобно. Алоха.
4.
Стаята беше огромна, заплашителна с полумрака си. Ръчно изработените корнизи по периферията на високия десет фута таван бяха едва различими в слабата светлина, хвърляна от малката лампа в ъгъла. Голият дървен под блестеше като ледена пързалка. Единствените прозорци в стаята, подредени по дължината на една от стените — навремето външни френски врати, бяха сега остъклени, за да разкрият красотата на вътрешната зимна градина, изпълнена с тропически папрати и някакви растения без цветове, но с много листа. Три от четирите декоративни лампи на пода подчертаваха зеленината, но успяваха само да създадат заплашителни силуети от оскъдната мебелировка в главната стая.
Температурата вътре беше точно 82°. Винаги беше точно 82°.
Беше тихо като в библиотека. Единственият шум, който се разнасяше, бе някакво тиктакане, сякаш бомба с часовников механизъм отброяваше минутите на нечий живот.
До вратата имаше кожена гарнитура — две големи кресла и седемфутов диван, разделени с ниска масичка за кафе от тик9. Масичките в двата края на дивана също бяха от тик и на всяка от тях беше поставена филипинска лампа с плетен абажур. На масичката за кафе нямаше нищо друго, освен един-единствен голям пепелник в източен стил.
Два от останалите три ъгъла бяха празни, ако не се брояха древните статуетки на храмови кучета, гневно приклекнали под високите разлистени папрати.
В последния ъгъл имаше огромно дъбово писалище, пред което бяха поставени осем стола с прави облегалки. Върху бюрото нямаше нищо, освен старомодна орнаментирана папка от кожа и дърво, голям пепелник, подвързан в кожа бележник за делови срещи и изящно изработена будистка лампа със старомоден абажур с ресни и шнур за включване.
И кутията.
Беше обикновена бяла кутия с размера на голям речник. През нея се виждаше червена лента, завързана на пищна панделка, като за коледен подарък.
Креслото зад писалището се извисяваше като трон и облегалката му се губеше нагоре в полумрака. Облак дим се издигаше от тъмната гробница на стола. Единствената запалена лампа в стаята беше с формата на Буда. Тя хвърляше под наклон призрачната си светлина върху писалището, оставяйки дълга сянка зад кутията. Топлината й всмукваше дима откъм креслото, завърташе го и го изхвърляше през отвора на абажура.
От кутията се разнесе някакво шумолене. Капакът леко се надигна и после се отпусна.
Мъжът в креслото се наклони напред. Дългата му и тясна глава бе увенчана от грижливо сресани през голото теме снопчета бяла коса. Бузите бяха хлътнали и всяка бръчка по тях изглеждаше още по-дълбока от странично падащата светлина. Челюстите бяха здраво стиснати и вените по тях изпъкваха като въжета. Беше лице, принадлежащо на миналото, лице, извадено от историческите книги, старите кинопрегледи и списания — лице, сурово, ястребово, обещаващо победа с все още горчивия привкус на загубата в устата, отмъстително лице, навяващо спомен за гнева на Моисей и фанатизма на Джон Браун.
Генерал Хукър. Хуук10. Наричаха го военен гений, военните и историците го сравняваха с Александър Велики, Джексън „Каменната стена“ и Патън. Хукър, когото японците бяха изхвърлили от Филипините още в началото на войната, се бе превърнал в архитект на войната в Пасифика, беше планирал всеки стратегически ход, беше изучил внимателно всеки остров и постепенно се бе приближил към Япония.
Хукър почти се бе превърнал в легенда.
Този кучи син, мислеше Хукър. Имаше предвид Дъглас Макартър. Страхливецът Дъг, който бе взел участие във войната от убежището си в Австралия, докато междувременно Хукър уморено бе напредвал от един остров на друг в кървавия си марш към Япония. Да, старото копеле не скъпеше похвали за победите на Хукър, но той знаеше какво точно да каже на пресата и кога да го каже, така че в крайна сметка мантията на победата падна на плещите на Макартър. И беше невъзможно да се събори кучия син. В деня, когато падна Корегидор, един от най-черните дни в американската история, докато всички останали панически се питаха как да съобщят новината на обществеността, старият мръсник обърна мелето в лична победа със своето проклето „Аз ще се върна“. Фраза, която се превърна в лозунг, в боен възглас на Втората световна война, подобно на прочутото „Помнете Аламо“. Но и това дори Хуук трябваше да отдаде на кучия син; това беше също и обещание за победа, изречено с такава несломима увереност, че никой не си позволи да се усъмни. И когато той наистина се завърна, естествено заявявайки „Аз се върнах“, всички разбраха, че войната е свършила. Дори на снимките изглеждаше като че ли копелето ходи по вода — просто в случай, че наоколо се навъртаха и еретици.