— Най-добрият, когото някога съм виждал. Казвах на моите офицери: „Този Гарви може да бъде новия Къстър. Ще получи звезда, преди да е навършил трийсет“.
— Не успях да го сторя преди трийсетте — обади се Гарви.
— Хм. В онази война имаше много разочарования. И колко още ни предстояха. Проклетият стар кучи син реши да си играе на политика в последната минута. Трябваше да се пребори с Труман за Хирошима. Трябваше да ни оставят да влезем там и да приключим нещата, както си му беше редът. Поне това заслужавахме. Дяволите да го вземат, заслужавахме го. Каквото имаше да прави, трябваше да го направи във Филипините. А ние имахме право върху Япония.
Подобни оплаквания често се чуваха, когато двамата бяха заедно.
Той погледна в чашата си, наблюдавайки мехурчетата да плуват към повърхността.
— Майната му — прошепна накрая той, — това не е нищо повече от история. И то от онзи вид, който приспива децата в класните стаи. Всички вече си отидоха. Бог да ги благослови. Нали поне спечелихме. Това беше последната проклета война, която спечелихме. — И той отново вдигна чашата.
— Мога ли да запаля? — попита Гарви.
— Разбира се, Джес. Лампата за припалване е винаги готова за теб.
Хукър бръкна в едно от чекмеджетата, извади малка кутийка, опакована в сребриста хартия и плъзна пакетчето по плота на писалището.
— Една дреболия, за да започне новата година както си му е редът, Джес. С благодарност за всички тези чудесни години.
Размяната на подаръци в новогодишната нощ бе традиция, която те спазваха. Гарви подаде едно по-малко пакетче на Хукър.
— Честита Нова година и на вас, генерале.
Той се загледа в кутията за миг, а след това премести поглед върху Хукър, който отваряше своя подарък. Беше ланец за часовник, оформен в отличителния знак на Първа Островна дивизия, където беше служил Хукър, изкован от злато с мотото „Първи на брега, първи в победата“, гравирано в основата, над която бяха кръстосани два щика.
Хукър бе видимо разчувстван.
— За бога, стари приятелю, това нещо е безкрайно ценно. Да, сър, искам да ми го сложат, когато ме погребват.
— Благодаря ви, сър — каза Гарви и се усмихна.
Откъм кутията отново се разнесе шум. Някакво драскане. Гарви неспокойно я погледна, но не каза нищо.
— Е, сър, ваш ред е — обади се Хукър и Гарви разкъса сребристата хартия, в която беше опакован неговият подарък. Беше калаен бокал за вино, изработен на ръка, с името на майстора по периферията на основата му и думите „О.з. генерал-майор Дж. В. Гарви, Американска армия“, гравирани отстрани.
Гарви вдигна бокала за столчето.
— Великолепно, сър. Какво чудесно усещане е да го държа в ръката си.
— Е, знам колко много обичаш гроздето, старче. Крайно време беше да се сдобиеш с подходяща чаша.
Откъм кутията се разнесе още по-настойчив шум. Капакът й отново се помръдна, макар и само на косъм.
Хукър запали клечка и я поднесе към изгасналата си лула.
— Пристигна преди около час — съобщи той, без да поглежда кутията. — Този проклет езичник я е изработил като за коледен подарък.
Той изтегли централното чекмедже и извади от него нож — злобничко изглеждащ стилет с извито острие и изработена на ръка кожена дръжка. Подпъхна острието под лентата, леко обърна кутията и я сряза. Повдигна капака с върха на ножа и леко го избута назад.
Преди още да го видят, го чуха — драскаше и се извиваше по дъното на кутията и нагоре по стената.
Хукър видя най-напред рогцата: две от тях излизаха малко над очите, а третото — като игла — под тях. След малко над ръба на кутията надникна и главата.
Първоначално беше яркозелен, с очи, помръдващи под клепачи от набрана кожа и с опашка, която бавно се полюшваше напред-назад.
Прецени, че е дълъг около осемнайсет инча. Хукър познаваше това животно — всичките осемдесетина вида на Chamaeleontidae. Вече трийсет и шест години ги изучаваше. Този вид беше Chamaeleon jacksoni. Най-вероятно африкански, макар че не беше изключено да идва от Мадагаскар, с очи, които се движеха независимо в търсене на жертва, върху която да се фокусират, преди езикът да се стрелне. И арогантни… колко арогантни бяха само.
Животното изпълзя по стената на кутията, много бавно се придвижи по повърхността на писалището до основата на лампата и след това също така бавно по корема на Буда. Цветът му бавно се променяше. Очите долавяха промяната в цвета на светлината, падаща върху него, изпращаха сигнали по нервната система към пигментните клетки в кожата. Най-напред стана кално кафяв, после бежов, след това розов и накрая кървавочервен като саламандър. Езикът му продължаваше да се стрелка във въздуха, главата му се завъртя и неподвижните очи огледаха тъмнината отвъд писалището. После отново се обърна и се насочи към кутията за писма.