Той отново подреди нещата в компютъра, който имаше в главата си, даде им възможност да се понаместят; преглеждаше списъка всяка нощ, запомняше го, унищожаваше копието, а на сутринта се залавяше да внася уточнения. Запомняше всяка нова версия на списъка и не пропускаше да унищожи писмения й вариант. Фалмаут бе в този бизнес отдавна — той просто бе престанал да допуска грешки.
Изминаха десет дни и едва тогава той почувства, че разполага с перфектен план.
Най-трудният проблем беше да се добере до самата кола — мерките за сигурност в завода в Падуа просто не предоставяха никакви възможности. О, можеше да се направи нещо, но рисковият фактор бе недопустимо висок. Трябваше да има по-добър начин. Посвети часове на изучаването на плана на завода; не по-малко време прекара в разглеждане чертежите на самата кола, анализирайки всяка част на машината и списъка на подизпълнителите.
И изведнъж намери перфектното решение. За изпитателните пробези бе специално разработена сложна електронна система, използваща компютър. В бордното табло имаше вградени датчици, които предоставяха цифрови данни за поведението на всеки ключов компонент на автомобила, а същите показания се предаваха и в контролната кула, намираща се край пистата. Паметта на компютърната система се намираше в миникомпютър с големината на малък стерео дек, монтиран между огнеупорната вътрешна стена и кабината на пилота. Натискането на един бутон изпращаше информация за скоростта, която моментално се превръщаше в сведения за изминатия път, за галон гориво, изминатите мили, средната скорост на миля, оставащото гориво, налягането на маслото, дори напреженията в отделни компоненти на колата като системата на окачване, трансмисията, предната и задна оси.
Тази система, макар и сложна, не представляваше революционна новост. „Дженерал Мотърс“ предлагаше за по-големите си модели подобна компютризирана система за цифрова индикация вече повече от година. Компютърът бе в процес на модифициране, за да предоставя специфична информация за „Акила-Милена“ и бе възложен на дребен специалист по електроника в Марсилия като подизпълнител. А в Марсилия практически отсъстваха каквито и да са мерки за сигурност. Нищо от онова, с което се занимаваше фирмичката, не представляваше тайна. Оказа се относително лесно да се купи схемата на компютъра на „Дженерал Мотърс“ от дилър в Париж. В продължение на няколко седмици Фалмаут анализира тази схема, докато не разбра перфектно действието й.
Паметта на компютъра бе организирана върху тънки като вафла платки, широки осем и дълги трийсет инча. Дойде моментът, когато Фалмаут можеше да приложи познанията си по експлозивите. Той проектира и изработи серия малки бомби тип С-4, който французите наричат plastique, с големина не повече от главичката на кибритена клечка, които можеха да се поставят на платките с паметта и да се маскират с боя. След това свърза експлозивите с тънки жички към проводниците, водещи към цифровия брояч. После изплете няколко дълги снопчета проводници, сред които скри много тънка нишка фосфорен фитил, който щеше да мине от миникомпютъра към резервоара с горивото и датчиците, поставени на стабилизатора и напречните щанги на предната ос. Датчиците бяха настроени така, че да предизвикат експлозия при скорост от 90 мили в час. При достигане на тази скорост напречните щанги, които задържаха колелата в едно положение, щяха да се пръснат и колата щеше да загуби контрол. Резервоарът с гориво също щеше да избухне секунда-две по-късно.
На Фалмаут му отне повече от месец, за да приготви експлозивите. Работата беше опасна дори за експерт като него. Но достъпът до малката лаборатория и поставянето на минибомбите върху платките с памет се оказа съвсем просто нещо. Той излетя за Марсилия с нощния полет. Малко след полунощ отвори вратата с шперц, влезе приведен в помещението и намери платките, подредени грижливо в стаята за изпитания. От дневника разбра всичко, което му трябваше: всички платки бяха минали успешно през измерванията и бяха готови за изпращане с изключение на една, която не беше критична за операцията.
Няколко часа по-късно приключи. Напусна помещенията на фирмата малко преди пет сутринта и се върна със сутрешния полет за Париж.
Дотук добре.
Зае се да прецизира останалата част от общия план. Разполагаше с още три седмици. Пусна си мустаци, смени си прическата, но все още не му харесваше. Косата му не беше достатъчно дълга. Купи черна перука, за да скрие червеникавата си коса, а в нощта преди да замине, боядиса и мустаците в черно. Взе със себе си само обикновени спортни дрехи — такива, каквито би избрал да носи фотограф на свободна практика: чифт бежови панталони от рипсено кадифе, бял пуловер с висока поло яка, кожено яке, леки обувки с дебела подметка и стелки, които добавяха два инча към нормалните му пет фута и единайсет инча.