Сутринта, когато отпътува, се чувстваше добре, много добре.
Когато слезе от самолета на аерогарата в Милано, Фалмаут директно се отправи към офиса на „Американ Експрес“. Млад баровец в безформено сако и с тясна вратовръзка, висяща от разтворената му яка, го погледна през авиаторските си слънчеви очила и каза:
— Si?
Фалмаут се усмихна с ведрата си момчешка усмивка на фотограф:
— Buen diorno, signore. Scusi, s’e una lettera per me, Harry Spettro?
Типът въздъхна с досада и обяви:
— Un momento — изтегли някакво чекмедже и лениво прелисти писмата там.
След малко вдигна поглед към Фалмаут.
— С-п-е-т-р-о?
— Si.
— Identificazione, per favore.
Фалмаут извади фалшифицираната си шофьорска книжка и паспорта. Младежът сравни снимката в паспорта с лицето пред себе си. Доволен от резултата, той кимна и му подаде писмото.
— Mille grazie — каза Фалмаут усмихнато и тихо добави: — Пикльо такъв.
— Prego — каза момчето. — Няма за какво.
Отвори плика едва когато излезе навън. Вътре имаше ключ и кратка бележка: „Касета 7541“.
Намери касетата, извади тежкото, плоско кожено куфарче от нея, остави на негово място своето, после отиде в мъжката тоалетна и провери съдържанието на куфарчето. Намери там всичко, от което имаше нужда, включително ключовете от колата и нова кратка бележка: „Черен фиат 224, номер XZ 592, паркинга на аерогарата, ред 7, секция 2, билетът е под резервната гума“. Дотук всичко вървеше добре. Той потегли към Падуа и се регистрира в малък хотел.
Бяха му необходими няколко дни — повече, отколкото беше планирал — да намери свободна стая с ясен изглед към десеткилометровата бетонна писта. Почти беше решил да отложи операцията за след Нова година, когато видя къщата от една кръчма. Издигаше се на малко възвишение, встрани от пътя и представляваше триетажна сграда с фасада на изток.
Достатъчно висока и ориентирана както трябва. Оставаше да наеме стая от задната страна. Оказа се по-трудно, отколкото бе очаквал. Успя едва след разгорещен пазарлък с жената, която притежаваше мястото — една пламенна италианска вдовица, която първо му затръшна вратата в лицето, а след това заплаши, че ще повика полиция, ако продължи да настоява. Но когато й каза, че е фотограф, дошъл да направи снимки на базиликата за „Пари Мач“ и че местните хотели са пълни, и особено след като й предложи десет пъти повече, отколкото можеше да се вземе за подобна стая, тя се предаде.
Синът й бил заминал на ски в Австрия за празниците. Може би неговата стая ще бъде подходяща. Но тя изискваше тишина — никакво радио след девет часа и никакви гости. Била добра католичка и нямало да даде повод на съседите да говорят.
Мястото бе чудесно — на по-малко от миля от пистата, никакви препятствия в тази посока и макар стаята да бе малка, поне беше удобна и чиста. Стените й бяха покрити със снимки на скиори, плакати от ски курорти, карти на трасетата на известни писти. Синът се оказа нещо повече от обикновен любител — той бе направо маниак.
Пистата се виждаше през прозореца на капандурата. Това е добре, помисли Фалмаут. Щеше да бъде невъзможно някой да го зърне от улицата, а освен това разполагаше с поставка, която му трябваше. Той заключи вратата и се хвана на работа.
Куфарчето, което беше донесъл от Милано, съдържаше телескоп модел „Discoverer“ на фирмата Bausch & Lomb с обективи, даващи петнайсет и шейсет пъти увеличение и минимално наблюдателно поле от четирийсет фута на разстояние една миля. Тежеше по-малко от шест фунта1, имаше триножник и беше дълъг седемнайсет и половина инча.
Карабината обаче беше още по-впечатляваща. Никога преди не беше виждал такава. Представляваше само цев и затвор с тръбна конструкция на алуминиевия приклад и беше трийсет и три инча дълга заедно със заглушителя и приспособлението за гасене на пламъка. Триножникът също беше алуминиев. Съоръжена бе с лазерен прицел, за който знаеше, че е прецизен на разстояние хиляди и петстотин ярда. Под затвора имаше пълнител с пет патрона калибър 7.62 милиметра, стоманен връх и експлодираща обвивка на куршума. Целият комплект тежеше не повече от десет фунта.