С всички тези имплатни имах възможността да се появявам на бял свят всеки път в различен образ. Да омая много бизнеспартньори, които си мислеха, че аз съм вицепрезидент или поне главен експерт на „МНК“, но в никакъв случай не Арче Дженингс. Да седна на маса в обикновено заведение и да чуя от какви новини имат нужда обикновените хора… Да завъртя главите на красиви жени, които за нищо на света не биха бе и погледнали преди — когато бях беден, невзрачен и непривлекателен.
За жалост обаче всичката тази електроника, с която е натъпкано тялото ми, започна да ме разяжда отвътре. В момента в мен бушуват поне 7–8 пожара от ракови клетки, които не могат да бъдат потушени дори с моите пари и влияние. Следователно аз умирам. Затова ми се искаше днес, в нощта на моя рожден ден, съвпадаща с древния празник Халоуийн, или Вси Светии, да се появя пред вас за последно, и то в истинския си образ.
И той натисна един бутон на уреда на китката си, който всички бяхме взели за архаичен часовник от времето преди да се появят хронографите.
По двора на „Стар’с Енд“ се пронесе изумено ахване. Като с магическа пръчка пред нас се появи съвсем друг човек, коренно различаващ се от онзи гордо изправен мускулест мъж с орлови черти на лицето, който бе говорил пред нас досега. Дженингс изведнъж се прегърби ужасно, ръцете и краката му се отпуснаха, сякаш някой беше извадил костите на скелета му и бе оставил само нездравата му плът. Очите му от стоманеносиви станаха зелено-кафяви, предизвикателно вирнатият му нос се изкриви гротескно, а скулите му изхвръкнаха навън.
Близо до мен някой изпищя. С периферното си зрение видях жена на възраст горе-долу колкото Дженингс, пребледняла като мъртвец и притиснала ръце до сърцето си.
— Виждам, че някои от вас ме познават и в този ми вид — проговори човекът на балкона. Поразих се: дори гласът му се бе променил. — Не се учудвам, тъй като сред вас имаше и специално поканени: хора, които не са ме виждали десетилетия; които навремето ми се подиграваха и ме уверяваха, че съм некадърен, грозен или луд; които смятаха, че е под достойнството им да говорят с мен. И ето ни сега в това имение: аз — богат, но умиращ, те — бедни, но здрави. Както и да е — това вече няма значение.
Имаше обаче и такива, които през всичките тези 14 години продължаваха да се интересуват от мен и от това, какво става с живота ми. Те ми звъняха постоянно, а аз ги лъжех, че работя в не особено известна провинциална тривизия и горе-долу се справям с парите. Те ми изпращаха пари, които бяха отделили от мижавите си заплати. За благодарност чрез подставени лица ги уредих да станат мои кореспонденти от всички краища на света.
Една от тях ще ме замести и като президент на „МНК“ от днес. Другите ще влязат в борда на директорите. Сигурен съм, че ще се справят повече от добре, затова нищо повече не ме задържа тук. Искам да вдигна наздравица за рождения си ден, за последната нощ, която прекарвам на този свят, както и за успеха на малкото ми, но истински приятели. Иска ми се да пожелая късмет и на всичките си врагове, завистници и наранили ме жени, които за малко да ме накарат да повярвам, че на света властват само сребролюбието, користта и похотта. Иска ми се… но не мога. Затова наздраве, приятели мои!
Той взе от малката масичка пред себе си чаша от яркосин кристал, вдигна я с приветствен жест и я изпи на един дъх, след което се строполи на балкона. Вдигна се невъобразим шум — всички крещяха, суетяха се наоколо или стояха като вкаменени, не можещи да повярват в току-що разигралата се сцена. Докато бодигардовете, които явно не знаеха какво е замислял шефът им, разблъскваха околните и тичаха към хасиендата, забелязах точно до мен жената, която според Дженингс щеше да го наследи на президентския пост. По бузите й бавно се стичаха сълзи. И това май беше единственият човек, проронил сълза за Него.