56.
Робърт стана в пет часа след тежка нощ. Беше успял да задреме на няколко пъти, но за не повече от двайсетина минути. Двойната доза уиски му беше помогнала, но не достатъчно. „Ако и тази нощ се случи същото, ще трябва да прибягна към бутилка Найкил“ — помисли си. Седна в кухнята и се опита да разсее главоболието с чаша портокалов сок и силни обезболяващи.
Беше предвидил да стане рано, но в пет часа бе прекалено. Искаше да вземе поне още един списък на пациенти, преди да се срещне с Карлос в службата. Сравняването на снимки от изминалата вечер не беше довело до резултат, но му оставаше да провери още няколко болници и клиники за физиотерапия и се опитваше да не губи надежда.
Очакваше доста да походи днес и реши, че това е идеална възможност да поноси новите си обувки. Малко му стягаха, докато ги разтъпкваше в хола, но знаеше, че след два дни ходене из Лос Анджелис със сигурност ще се отпуснат.
Посещението в следващата болница от списъка премина бавно, както и предишните. Поредната претъпкана стаичка, поредният архив, който изглеждаше така, сякаш за разгадаването му трябва да използва услугите на стенограф.
— Защо са им на болниците тези компютри, като никой не знае да работи с тях? — изруга под носа си Робърт, след като най-сетне успя да извади списъка на пациентите, претърпели тежки операции.
Когато пристигна в службата в десет и петнайсет, фактът, че Карлос го няма в кабинета, не му направи особено впечатление. Предположи, че партньорът му е слязъл да предаде доклада за предишния ден на капитан Болтър.
Робърт остави плика с новия списък на пациенти на бюрото си и загледа снимките върху корковото табло. Преди да слезе на долния етаж, изпита нужда от чаша силно бразилско кафе. Забеляза, че Карлос още не го е направил. „Странно“ — помисли си, защото това бе първото нещо, което партньорът му приготвяше, когато дойдеше в службата. Сам свари кафето.
— Това да не са нови обувки? — попита го детектив Лукас, когато влезе в оперативната зала.
Робърт не обърна внимание на сарказма на колегата си.
Повечето от другите детективи вдигнаха погледи от мониторите си, за да погледнат.
— Нови са, нали, прахоснико? — настоя Лукас.
— Купувам си нови обувки веднъж на десет години, а ти ме обвиняваш, че харча — възнегодува Робърт.
Мобилният му телефон иззвъня, преди Лукас да отговори.
— Ало, детектив Хънтър.
— Здравей, Робърт. Имам изненада за теб. Да си виждал наскоро партньора си?
57.
60, 59, 58… Робърт не сваляше очи от електронния дисплей. Сърцето му туптеше като парен чук. Въпреки че в подземието беше горещо като в сауна, той трепереше. Трепереше от страх, който смразяваше цялото му тяло.
„Избери едно копче… което и да е“ — помисли си. Черно, бяло, синьо и червено, цветовете просветваха пред очите му като в дискотека. Той погледна Карлос, който отново изглеждаше изпаднал в безсъзнание.
— Новобранец, събуди се! — изкрещя Робърт, като заудря с юмруци по плексигласовата клетка.
Никакво движение, никакъв отговор.
— Карлос…
Гласът му прокънтя в подземното помещение.
Този път младежът леко помръдна глава. Светлата линия на монитора още беше назъбена.
43, 42, 41…
— Хайде, новобранец, дръж се!
Робърт се огледа, търсейки нещо, което да му подскаже кое е правилното копче. Нямаше нищо.
По-малко от два месеца. Карлос беше дошъл в отдел убийства преди по-малко от два месеца. „Защо трябваше да го прикрепят към мен? — изруга на ум Робърт. — Не трябваше това да бъде първото му разследване!“ Тялото на младия мъж леко потрепери и върна мислите на Робърт към действителността.
32, 31, 30…
„Колко кръв е изгубил? Дори да успея да го измъкна, може да не издържи“. Надяваше се Карлос да се окаже по-силен, отколкото изглеждаше.
На секунди от смъртта. Мозъкът на Робърт работеше трескаво, но как да избере кое копче да натисне? Можеше само да налучка. Обърна се и погледна вратата. Можеше да се измъкне жив, но знаеше, че ще остане мъртъв отвътре. Ако излезеше и оставеше Карлос да умре, цял живот нямаше да си го прости. Тръсна глава, за да пропъди ужасната мисъл. Все още не бяха мъртви.
15, 14, 13…
— Мамка му!
Притисна основата на носа си и стисна очи. „Това е, избери шибаното копче, Робърт!“ Цветно кодиране, защо цветно кодиране? Убиецът можеше да използва числа, защо беше използвал цветове?