— Аз съм добре, оставете ме. Погрижете се за него — крещеше той. Робърт се опитваше да седне, но санитарите го държаха върху носилката. — Пуснете ме!
— Господине, вече се грижим за приятеля ви. Моля ви, успокойте се и оставете лекарите да ви прегледат. Всичко ще бъде наред.
Робърт замълча, докато санитарите откарваха Карлос през двойната врата към края на коридора.
Отвори очи и се опита да разбере какво става. За няколко секунди всичко изглеждаше размазано, после видя белите стени. Виеше му се свят и беше ужасно жаден.
— Вече се събуди.
Гласът на жената беше нежен и приятен.
С голямо усилие той обърна главата си към нея. Беше нисичка тъмнокоса сестра, която го гледаше отстрани на леглото.
— Как сте?
— Жаден.
— Ето…
Тя му наля малко вода в пластмасова чашка от една алуминиева кана. Робърт отпи жадно, но водата сякаш пареше в гърлото му. На лицето му се изписа болка.
— Добре ли сте? — разтревожи се сестрата.
— Боли ме гърлото — прошепна той.
— Това е нормално. Дайте да ви измеря температурата — добави тя и извади малък стъклен термометър.
— Нямам температура — запротестира той и бутна термометъра от устата си.
Най-сетне си спомни какво се беше случило. Опита се да седне, но стаята сякаш се разлюля.
— Ох!
— По-полека, господине — спря го сестрата, като постави ръка на гърдите му. — Трябва да си почивате.
— Трябва да се махна оттук. Веднага!
— Може би по-късно. Първо трябва да се погрижим за вас.
— Не, чуйте ме. Приятелят ми… как е той?
— Какъв приятел?
— Онзи, когото докараха прикован на дървен кръст. Няма как да не сте го забелязали. Приличаше на Исус Христос.
Робърт отново се опита да седне. Главата го болеше зверски.
Вратата се отвори и капитан Болтър показа главата си в стаята.
— Проблеми ли ви създава?
Сестрата се усмихна лъчезарно.
— Капитане, къде е Карлос? Как е той?
— Бихте ли ни оставили за малко? — обърна се началникът му към сестрата.
Робърт я изчака да излезе, преди отново да започне да разпитва:
— Жив ли е? Трябва да го видя!
Опита се да седне, но пак падна на леглото.
— Никъде няма да ходиш — твърдо заяви капитанът.
— Отговори ми, капитане. Жив ли е?
— Да.
— Как е?
— Загубил е много кръв. Лекарите го наричат „кръвоизлив четвърта степен“. Вследствие от това сърцето, черният дроб и бъбреците му силно са отслабнали. Направиха му кръвопреливане, но няма какво друго да предприемат. Можем само да чакаме да оживее.
— Да оживее? — Гласът на Робърт леко потрепери.
— Състоянието му е стабилно, но е в безсъзнание. Все още се въздържат да го нарекат кома. Жизнените му показатели са слаби… много слаби. Държат го в реанимацията.
Робърт закри лицето си с ръце.
— Карлос е силен, ще оцелее — увери го капитанът.
— Трябва да го видя.
— Никъде няма да ходиш. Какво стана, Хънтър? За малко да изгубя двама от детективите си, а дори не знаех какво става, по дяволите.
— А ти как мислиш, капитане? Убиецът нападна Карлос — гневно контрира Робърт.
— Но защо? Да не би изведнъж да е решил да вдигне мизата и е започнал да убива полицаи? Това не е неговата игра.
— Така ли мислиш? Кажи ми тогава, капитане, каква е неговата игра?
Капитан Болтър избягваше погледа на Робърт.
— Преследвам го от три години и единственото, което знам, е, че обича да измъчва и да убива. Няма никакво значение кого избира за жертва. Може да избере всекиго и изглежда, че Карлос е бил поредната му цел.
— Разкажи ми какво се случи — заповяда капитанът със спокоен глас.
Робърт разказа всичко в подробности, от обаждането на убиеца до момента, в който бе затворил очи в очакване на експлозията.
— Защо не ми се обади? Защо не повика подкрепление?
— Защото той ми каза да не викам никого. Нямах намерение да рискувам живота на Карлос.
— Няма логика. Ако си го победил на негова територия, защо пак е задействал детонатора?
Робърт поклати глава и сведе очи към пода.
— Искал е да убие и двама ви. На всяка цена — заключи Болтър.
— Не мисля.
— Ако не е искал да ви убие, защо пак е задействал бомбата?
— Улики.
— Какво?
— Стаята беше пълна с улики, капитане. Касетофонът, клетката, експлозивите, ключалката на вратата, инвалидната количка. Ако се бяхме добрали до всичко това, все нещо щеше да ни заведе при него. Сега, след като вдигна стаята във въздуха, нямаме нищо.