Влезе в празния апартамент и затвори вратата. Облегна измъченото си тяло на нея. Покъртителната пустота на хола го натъжи още повече.
Полузамаян, влезе в кухнята. Стори му се, че нещо е променено. Не можеше да определи какво, но натрапчивото чувство остана. Огледа се още веднъж, но всичко изглеждаше така, както го беше оставил. Тръсна глава, за да пропъди странното чувство, и го отдаде на умората. Копнееше за един топъл душ. Това щеше да облекчи мускулите му, но преди това имаше нещо по-важно. Най-напред трябваше да пийне едно уиски.
Робърт загледа бутилките в барчето и се опита да вземе решение. Накрая избра едно от най-силните — 30-годишно „Абърлър“. Сипа си половин чаша й не сложи лед. „Колкото по-силно, толкова по-добре“ — помисли си и се отпусна върху вехтия диван. Алкохолът му вля сили. Течността защипа драскотините върху устните му, но това му достави удоволствие — приятна болка.
Облегна главата си назад, но положи усилие да не затвори очи. Боеше се от сцените, които се криеха зад клепачите му.
Странното чувство, че нещо е променено, което беше изпитал в кухнята, се засили в хола. Като че ли някой беше влизал в апартамента му. Той стана и отиде при прозореца. Навън улицата беше пуста. Обърна се отново с лице към празния хол. Нещо не беше наред, чувстваше го. Бавно обиколи стаята, но всичко си изглеждаше на мястото.
— Сигурно полудявам — прошепна си сам и отпи глътка уиски.
Отново погледна мобилния си телефон и натисна няколко копчета, за да се увери, че работи. Върна се в кухнята, остави чашата на масата и седна. Погледна листчетата за припомняне, които закачваше на една дъсчица до хладилника, и се вцепени. Обхвана го страх. Бележката с номера на Изабела я нямаше. Някой я беше взел.
— По дяволите!
Бързо посегна към телефона, но преди да го достигне, помещението се завъртя пред очите му. Опита се да се хване за плота, за да се задържи. Краката му омекнаха. Замига енергично, за да проясни зрението си, но всичко беше замъглено. Объркано погледна чашата. „Някой е идвал“ — помисли си. Преди да падне на пода, пред премрежения му поглед се появи тъмен силует.
67.
Бавно отвори очи, но напразно. Тъмнината беше непрогледна. Виеше му се свят. Веществото, което бяха сипали в уискито му, го бе изкарало от строя за броени минути. Първото, което осъзна, беше, че е седнал на неудобен стол. Ръцете му бяха вързани зад гърба, краката — за стола. Опита се да се освободи, но усилията му бяха напразни. Тялото го болеше още повече, но беше сигурен, че няма счупени кости — поне засега. Изпитваше жажда — адска жажда.
Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Бавно и болезнено започна да си спомня какво се беше случило. Спомни си странното чувство. Спомни си как бе обиколил хола и кухнята, за да открие какво не си е на мястото, но трябваше да претърси целия апартамент и не за разместени предмети, а за скрит човек. Опита се да се успокои и изпита странно познато чувство. Огледа се в тъмното и макар че не виждаше нищо, разбра къде се намира. Беше все още в апартамента си. Седеше в хола.
Отново се опита да помръдне, но ръцете и краката му бяха вързани много стегнато. Опита се да изкрещи, обаче не успя да издаде звук. Изненада се колко немощен се чувства. Изведнъж усети смразяващо присъствие зад гърба си.
— Чувам, че си буден.
Същият металически глас, който го измъчваше от три години, прокънтя в стаята и го накара да застине. Идваше зад него, от някакъв високоговорител. Робърт се почувства странно. Най-накрая се беше срещнал с убиеца. Ангела на смъртта.
Опита се да се обърне, завъртя главата си максимално, но в мрака не можа да види нищо.
— Не бързай, Робърт. Това е последната глава. Поне за тебе. Всичко ще свърши тази нощ. Тук. Ти си последният.
Последният. Разкритията, които Робърт бе направил в кабинета си, се потвърждаваха. Всичко това беше за отмъщение.
Изведнъж чу подрънкване на метал. Хирургически инструменти може би. Инстинктивно тялото му се вцепени от страх, но той си наложи да запази спокойствие.