Тя се намуси като обидено дете.
— Времето ми изтичаше — продължи след малко. — Трябваше да променя плана. Да намеря някого, който да заеме мястото на Изабела. Някой, когото обичаш повече от себе си, но такъв няма, нали Робърт? Най-близкият ти човек беше новият ти партньор, затова избрах него. Трябваше да действам бързо.
Робърт се замисли за Карлос, който лежеше в безсъзнание в болницата. Единствената му вина беше, че го бяха назначили за партньор на Робърт.
— Трябва да призная, че имах известни резерви. Съмнявах се, че ще рискуваш живота си за него. Не очаквах, че си способен на такова нещо. Мислех, че ще си тръгнеш и ще го оставиш да умре сам. — Бренда сви рамене. — Робърт мъченикът, а? Каква смешка!
Той я гледаше внимателно, анализираше движенията й. Тя изглеждаше възбудена.
— Но ти някак успя да изпревариш брояча на два пъти и пак да спасиш партньора си. Добре се справи, но нима си мислеше, че ще ме победиш? — попита тя с насмешлива усмивка. Наведе се и се втренчи в очите му. — Не можеш да ме победиш, Робърт. Аз съм по-добра от теб. По-умна. По-бърза съм и не правя грешки. Не можеш да се бориш с мен. Планът ми беше съвършен. Аз съм съвършена.
Тя мина зад стола и Робърт я изгуби от поглед. Зад него се чу шум от острене на нож и сърцето му се разтуптя уплашено. Времето му беше изтекло. Бренда се готвеше за последното си убийство.
69.
— Време е най-сетне да платиш за това, което направи. За некадърността си, за всички мъки, които ми причини, Робърт. Предполагам, че имам на разположение два дни сама с теб. След случилото се днес капитанът сигурно ти е казал да си вземеш почивка. Никой не очаква да му се обадиш. Партньорът ти е извън строя. Никой няма да забележи, че те няма, Робърт. Когато дойдат да те търсят…
Тя не довърши изречението. Неочаквано сграбчи косата му със страшна сила. Рязко наведе главата му напред. Той се опита да се съпротивлява, но нямаше сили. Допирът на острието в кожата на врата му бе като от парче лед, после го преряза болка като изгаряне от вулканична лава. Острието не се заби дълбоко. Само колкото да остави белег върху кожата.
„Двойният кръст — помисли си Робърт. — Белегът на смъртта“.
— Чакай… — извика. Гласът му беше немощен, гърлото му гореше. — Не искаш ли да разбереш къде ти е грешката? Не искаш ли да разбереш как ще се провалиш?
Острието се вдигна от врата му. Налудничавият й смях проехтя в малкия хол.
— Ти дори не умееш да блъфираш, Робърт. Никъде нямам грешка. Никъде не съм оставила улики. Планът ми винаги е бил безупречен — надменно заяви тя. — Мисля, че започваш да бълнуваш. Нека ти обясня как стоят нещата. Ти си вързан, сам, безпомощен като ранено животно. Аз държа ножа, а ти твърдиш, че ще се проваля.
— Почти си права — каза Робърт, като отново вдигна главата си. Раната на врата му го болеше. — Но преди да тръгна насам, когато разбрах за твоето отмъщение, за съдебните заседатели, за истинската ти самоличност, установих, че днес е и рожденият ден на брат ти.
Бренда беше заобиколила стола и сега отново стоеше пред Робърт. В ръката й проблясваше острие. В очите й се четеше любопитство.
— Досетих се, че така си го замислила — продължи Робърт. — Кулминацията на отмъщението да е на рождения ден на брат ти. Идеалният завършек.
— Много добре, Робърт — изръкопляска тя. — Жалко, че започна да вършиш работата си на детектив едва в деня на смъртта си.
— Затова… — побърза да добави Робърт, — преди да тръгна от службата, се обадих на капитана, разказах му какво съм открил и той изпрати екип да ме следи.
Бренда се намръщи. Върху лицето й се прокрадна следа на съмнение.
— Когато се прибрах, забелязах, че нещо не е наред. Досетих се, че някой е идвал. Ти знаеше, че вечер обичам да си пийвам, затова си сипала приспивателно във всички бутилки уиски, които имам, в случай че се колебая кое да избера. Но трябваше да ги подредиш в правилния ред.
Бренда погледна за момент към минибара.
— Те от години стоят подредени по един и същи начин. Никога не ги размествам.
— Ако си знаел, че в бутилките има приспивателно, защо пи? — попита тя надменно.
— Защото знаех, че няма да ме отровиш. Не е в твоя стил. Не би било отмъщение, ако не разбера защо.
Робърт усети, че Бренда започва да се изнервя. Сърцето му биеше силно, но гласът му остана спокоен.
— Знаех, че си в апартамента ми, чувствах присъствието ти. Знаех, че ме наблюдаваш, затова натиснах няколко копчета, като се престорих, че проверявам текстовите си съобщения. Всъщност набрах номера на капитана. Ако погледнеш в джоба ми, ще видиш, че телефонът ми още е включен. Ако погледнеш през прозореца, ще видиш, че сградата е обградена. Не можеш да се измъкнеш оттук. Играта свърши.