Тя погледна прозореца зад Робърт. На лицето й се изписа тревога. Сега си даваше сметка, че го е подценила.
— Блъфираш — заяви с изнервен глас.
— Погледни през прозореца — спокойно отвърна той.
Тя не помръдна. Ръката й трепереше от възбуда.
— Нищо не е свършило — изкрещя гневно и отново заобиколи стола отзад.
Внезапно вратата се отвори с трясък. От счупените панти се разхвърчаха трески. За части от секундата в стаята нахълтаха трима полицаи от специалния отряд. Трите червени точки от лазерните им мерници спряха върху гърдите на Бренда.
— Хвърли ножа! Хвърли го! — изкрещя единият, но Бренда беше застанала зад Робърт.
Коленичи и по-голямата част от тялото й се скри зад него. Хвана ножа с две ръце и допря острието хоризонтално пред гърлото на Робърт.
— Хвърли ножа! — отново заповяда полицаят.
— Чакайте… — извика Робърт.
Беше разбрал целта й. Бренда беше застанала така, че тежестта на тялото й да бъде назад. При това положение на острието, ако паднеше назад, направо щеше да обезглави Робърт. Ако тя умреше, той също умираше.
— Свалете оръжията.
— Не може, сър — отвърна веднага полицаят.
Робърт знаеше, че няма да се откажат. Те живееха за такива моменти.
— Изабела, чуй ме… — прошепна. Не искаше да я нарича с истинското й име. Надяваше се, че нещо от Изабела е останало в нея. — Тези момчета не се боят да натиснат спусъка. Няма да се поколебаят да те застрелят. Няма да се поколебаят да застрелят мен, ако така ще те заловят.
Говореше колкото можеше по-спокойно. Той разбираше от стресови ситуации. Знаеше, че хората реагират толкова по-агресивно, колкото по-напрегната е обстановката около тях.
— Моля те, нека всичко свърши дотук. Има хора, които ще ти помогнат, хора, които искат да ти помогнат. Разбирам през какви мъки си преминала, но не е нужно мъката да продължава.
— Никога няма да разбереш мъката ми.
— Разбирам я. Ти видя сама. След като изгубих партньора и единствената си братовчедка, болката почти ме изяде жив. Аз достигнах дъното, но не останах там. Дай ни шанс да ти помогнем.
— Искаш да ми помогнеш? — с малко по-мек глас попита тя.
— Да, позволи ми да ти помогна. Моля те.
— Както помогна на партньора си днес?
Италианският й акцент отново се върна.
— Да… както помогнах на Карлос.
В гласа на Робърт нямаше и следа от колебание. Той почувства как острието се притиска малко по-силно в гърлото му и започва да се забива в кожата.
— Би ли направил същото за мен, Робърт? — прошепна тя на ухото му. — Би ли рискувал живота си за мен?
— Имаш три секунди да хвърлиш ножа или ще те застреляме на място — отново заповяда полицаят и този път в гласа му се усети раздразнение.
Робърт знаеше, че не разполага с много време.
— Няма ли да ми отговориш? — попита Бренда.
— Да… — прошепна Робърт само след миг колебание. — Бих рискувал живота си за теб.
Робърт почувства как на устните й се изписа нежна усмивка, преди острието да се отмести от гърлото му. С мълниеносна бързина, преди спецполицаите да успеят да натиснат спусъците, Бренда се изправи и заби ножа дълбоко в корема си. Лазерно наточеното острие разряза кожа и мускули с невероятна лекота и хирургическа точност. Робърт почувства топла течност да облива врата му отзад.
— Не! — изкрещя хрипливо.
— Боже мили! — възкликна командирът на отряда и свали оръжието си. — Извикайте медиците… бързо!
Тримата изтичаха при Робърт и Бренда. Локвата кръв около тялото й се увеличаваше с невероятна скорост. Командирът на специалния отряд извади ножа си и бързо освободи Робърт, който падна на колене и тялото му затрепери.
— Добре ли сте, сър? — попита полицаят.
Робърт не отговори. Гледаше втренчено безжизненото тяло на Бренда. Един от спецполицаите държеше главата й. Робърт чувстваше как животът напуска тялото й. Лицето на полицая отразяваше онова, което той вече знаеше.
70.
Четири дни по-късно
Робърт бавно отвори вратата на болничната стая и надникна вътре. Ана стоеше до леглото и нежно галеше Карлос по ръката.